Село Манастирище се намира в община Хайредин, област Враца, на десния бряг на р. Огоста, върху полегата скална тераса. Разположено е на около 54 км северно от Враца и на 35 км югозападно от Оряхово. Благоприятното географско положение и близостта до реката създават условия за заселване и стопанско развитие на района още от древността.
Археологическите данни свидетелстват за обитаване на местността още през римската епоха. Според Богдан Николов в района са съществували вили рустика, а откритите в кариерите южно от селото латински надгробни паметници свидетелстват за присъствието на римско население през първата половина на IV в. Един от паметниците е посветен на Марк Антоний Януарий, родом от Улпия Ескус, а другият носи името на Флавий Лициниан – ветеран от преторианската гвардия.
Следите от по-старо заселване продължават и през Средновековието. В местността Гръбльов дол са открити останки от раннобългарско селище и некропол, датирани към X в.
Името на днешното село се свързва с „манастир“ и наставката „-ище“ – място, където е имало манастир или оброк. В непосредствена близост до селото се намира местност, известна сред местното население като „Манастира“. Наименованието ѝ се свързва със запазени останки от манастир, за чието съществуване липсват точни сведения относно периода на възникване и причините за неговото изчезване. Според съхранените местни предания именно този манастир е дал началото на името на селището.
Манастирище се среща със същото име в османски регистри още през XVII в. – през 1620 г. са отбелязани 10 домакинства, а през 1632 г. – 9. Тези сведения показват, че селището вече е съществувало с днешното си име в началото на османския период. „През вековете на турското робство селото се местило няколко пъти, което се вижда и от запазените стари гробища в неговия район, а също така и от местните предания. „В края на XVIII в. село Манастирище е обградено и опожарено от кърджалийски банди и жителите му няколко години се укривали из горите, а няколко родове потърсили спасение във Влашко. След 1800 г. забягналите по горите и родовете от Влашко се върнали на старите си пепелища и възстановили селото.“
С местната историческа памет е свързан и образът на Янка войвода, представяна в преданията като хайдушка предводителка от края на XVIII и началото на XIX в. Според разказите тя произхождала от стария манастирски род Кановци (Комитете) и предвождала дружина, действала в района между реките Цибър и Огоста.
През XIX и началото на XX в. Манастирище постепенно се утвърждава като голямо земеделско село. В издадения през 1904 г. „Пътеводител на Ореховската околия“ са посочени 160 къщи и 1044 жители. Основният поминък бил земеделието и животновъдството, а сред местните занаяти особено място заемала каменоделската дейност.
Населението на селото нараства значително през първата половина на XX в. – от 1044 души през 1900 г. до 2313 през 1935 г. и достига 2531 души през 1965 г. След това започва постепенно намаляване на населението, характерно за много села в Северозападна България. Към края на 2024 г. в с. Манастирище живеят 762 души.
Развитието на образованието е важна част от историята на селото. Съществено значение за проследяването на учебното дело имат архивните материали на Народно основно училище „Христо Ботев“, съхранявани в Държавен архив – Враца, както и училищната летописна книга. В училищната летопис са съхранени сведения за първите учители и условията, при които е започнало просветното дело. Сред тях е и разказът за посочения като първи учител Стоян Ботов от с. Дърманци, Врачанско, с килийно образование. По случайност той отива в селото, където живеели негови роднини (неговите сестри, които били омъжени в рода Кирковци). Освен грамотен, той владеел и абаджийския занаят, остава в селото и започва да шие дрехи. Понеже бил грамотен през зимата събрал учениците в кръчмата на Стефан Замбата и ги обучавал с помощта на наустница и псалтир. Макар и кратък, този спомен представя по жив начин началото на училищното дело в селото. Първото училище в Манастирище е създадено през 1867 г., училищната сграда е била с размери приблизително 10 м дължина, 6 м ширина и 2,5 м височина, разделена на две отделения с малки прозорчета по 60 см.
През 1892 г. е построена още една сграда за училище, състояща се от 2 стаи за учебна дейност и една малка стая за канцелария. Към настоящия момент тази сграда е реновирана и преустроена в Защитено жилище за хора с умствени увреждания.
През 1920 г. е открита прогимназия, а през 1936 г. е завършена новата училищна сграда на Народно основно училище „Христо Ботев“. В продължение на няколко десетилетия училището се превръща във важен център на просветния и обществения живот на Манастирище. В началото на XXI в., със Заповед № РД-14-113 от 12 юли 2012 г. на Министерството на образованието, младежта и науката, поради намаляване на броя на учениците и финансови затруднения в условията на делегирани бюджети, считано от 1 септември 2012 г., училището е закрито.
Важна роля за културния живот има Народно читалище „Светлина – 1928“, основано през 1928 г. То се превръща в средище на местната общност, където се организират театрални представления, вечеринки, седянки, надигравания и надпявания. Читалището продължава да бъде място, в което се съхраняват и представят традициите на селото. Към него днес се пази етнографска сбирка с предмети от бита, народни носии, тъкани и женски ръкоделия.
Сред най-значимите сгради, свързани с духовния живот на Манастирище, е църквата „Св. св. Константин и Елена“. Храмът е изграден върху старо гробище, като при подготовката на мястото за строежа гробовете са преместени, а запазените каменни надгробни кръстове са вградени в основите на църквата. Самата сграда е изградена изцяло от ръчно дялани каменни блокове, добивани от близката каменна кариера. Именно използването на този местен строителен материал и традиционната техника на обработката му придават на храма неговия характерен архитектурен облик и го превръщат в ценен паметник на местното културно наследство.
Изграждането на храма е продължителен процес. Запазените документи на църковното настоятелство показват, че още през 1930 г. започват действия за създаване на фонд за построяване на църква. През 1932 г. е поръчана камбана на камбанолеяра Стоян Д. Алексиев от София. След продължителни усилия, свързани с осигуряването на място, средства и строителни материали, през 1939 г. започва строежът на храма.
Военните и следвоенните години затрудняват довършването му. Работата продължава постепенно, а през 1952 г. храмът е отворен за богослужение. Макар по-късно да е претърпял период на запустяване, храмът е възстановен и днес отново заема важно място в живота на местната общност. Особено тържествено се отбелязва храмовият празник на 21 май – Св. св. Константин и Елена.
Традициите и обичаите в село Манастирище са важна част от обществения и културния живот на общността. Празниците не са просто дати в календара, а живо преживяване – време, когато цялото село се събира, за да почете миналото и да предаде на младите това, което е съхранило народа през вековете.
Част от традициите си остават като скъп спомен от миналото, а други се запазват и почитат и днес. Жители на селото разказват за обичаите, които са се спазвали на и след Гергьовден в средата на XX в. Гергьовден бил един от любимите празници на младежите и го чакали с нетърпение. Сред характерните за селото обичаи са „Колаки“, „Еремия“, „Герман“, „Зажънване“, „Кумичене“ и др.
Особено място заема обичаят „Колаки“, който се изпълнявал на Гергьовден. Той е свързан с младите булки, които се събирали в местността „Лъката“ (място в близост до река Огоста), облечени в традиционни носии, а техните роднини носели и ги дарявали с обредни хлябове – колаци. Обичаят е представен и на Международния събор на народното творчество „От Тимок до Искър“ в Белоградчик през 1967 г. Споменът на Петра Янкулова (жителка на с. Манастирище, р. 1939 г.) съхранява атмосферата на тези празници: „По цели каруци колаци събирахме! Беше много весело! Народа беше здрав, весел, весел!“
Друг важен обичай е „Герман“ – ритуал за измолване на дъжд в периоди на продължителна суша. Особено силно е запомнено изпълнението му по време на сушата през 1976 – 1977 г. Обичаят е възстановен и през 2007 г., което показва стремежа на местните жители да съхранят старите обредни практики.
Съществено място в земеделския календар заема обичаят „Зажънване“, който се свързва с началото на жътвата и с пожеланието за плодородие и добра реколта. Той се провеждал организирано – сутринта се отивало на т.нар. „блок“ (земеделски масив), където комбайните влизали в нивата, а самодейци, облечени в народни носии, изпълнявали песни и танци. Съществувало вярване, че официалното откриване на жътвата има предпазна функция – годината няма да бъде дъждовна и реколтата ще може да се прибере безпрепятствено. При възстановяването на обичая през 2014 г. символично са включени най-възрастната и най-младата жена – знак за приемствеността между поколенията.
Възрастните жители на селото разказват с умиление и усмивки за всички обичаи, които са спазвали през годините. Към настоящия момент част от тези обичаи вече не се практикуват, други са съхранени в своя автентичен вид, а трети са възобновени в началото на XXI в. Сред тях са ритуалът по хвърлянето на Богоявленския кръст на Йордановден, обичаите свързани с Цветница и кумиченето, Великден, отбелязването на Деня на християнското семейство и други. Чрез активното участие на местната общност тези традиции постепенно се възстановяват и се предават на по-младите поколения, като по този начин се съхраняват елементи от местното културно наследство и българската народна традиция.
Историята на Манастирище е история на селище с дълбоки корени, формирано върху земя, обитавана още от античността. През вековете селото преминава през различни исторически периоди, променя своя облик и численост, но съхранява своето културно богатство – в съчетанието между материалното наследство, историческата памет и живата традиция.
Милена СТЕФАНОВА, Държавен архив – Враца, 2026 г.
*По материали, съхранявани в Държавен архив – Враца: фонд № 411К „Църковно настоятелство при църква “Свети Константин и Елена" – с. Манастирище; фонд № 1040 „НОУ „Христо Ботев“ – с. Манастирище; фонд № 1314 „Николов, Богдан Цветков“;
Георгиев, Ст., Икономов, Т. „Пътеводител на Ореховската околия“, Свищов, 1904.;
Димитров, Д.П., Надгробните плочи от римско време в северна България. – С., 1942;
Карта на времето към Регионална библиотека „Христо Ботев“– гр. Враца.
