ЗАДУШНИЦА
Къде се скитат душите на нашите мъртви, къде?
Ох, ако знаехме само…
Ти, майко, кокошчица ли си сега, а ти, татко – петле?
А ти, бабо, дали не си станала врана?
А ти, дядо, дали не си станал шарен кълвач
или дървото, което кълвачът дялка?
Днес е Задушница – от изгрев до здрач
и през нощта също е Задушница по цялата ни държава.
Днес е Задушница – с облаци, с дъжд и мъгли,
със слънчице и луна, със звезди и с дълги комети.
Днес се плаче и се мълчи, плаче и се мълчи
и през всичкото време свещите светят.
И мълчим, и си мислим – ами ние, ами ние кога?
Ами ние кога – това си мислим…
А животът си има сестра и тя е смъртта,
и тази сестра е истинска.
Както ние сме роднини с кокошката и с петлето,
с враната, с дървото и с големия шарен кълвач,
така и животът ни е роднина с камбаната и с въжето,
и с песента на камбаната, и с нейния плач.
Както ние отиваме на гробищата с вино и свещи
и скубем бурени, и оставяме хризантеми,
така мъртвите правят за нас същото и ако се наведеш,
ще видиш, че Задушницата днес е за тебе.
Ако над земята се наведеш и наостриш уши,
ще чуеш как мъртвите сега за нас си говорят.
Ох, ако знаехме, че душите на мъртвите са наши души,
щяхме да сме безсмъртни хора.
Но сме смъртни и земни и днеска сме тук,
а те са оттатък и оттатък е тайна голяма.
И скубя бурени, скубя бурени и свивам юмрук,
и не зная къде съм, но знам, че ме няма.
Николай МИЛЧЕВ
