КДК отбеляза 100 години от рождението на скулптора Цвятко Йорданов на своя сбирка. Негови колеги, хора, които са го познавали, разказаха с вълнение за тази емблематична за Враца личност.
Журналистката Цветана Евгениева прочете кратък очерк за неговия живот. Изкуствоведът Мариела Ценова, представи значението и особеностите на неговите творби. Огнян Пищиков, Анатоли Копчев и Анета Дилова, припомниха интересни моменти и спомени с него.
Цвятко Йорданов е автор на запазения знак на КДК.
*** 100 години от рождението на именития скулптор Цвятко Йорданов
Повече от присъстващите тук сме негови съвременници, помним го добре, всеки един по различен начин се е докосвал до него и може да разкаже спомен. Представям си го и сега - високата му достолепна фигура с развята брада и дълги коси, енергичната походка и смеещите му се очи, бастунчето, което сякаш не използваше толкова за подпиране, колкото да подчертае неговата артистичност. Помним сладкодумния разказвач, който можеше да превърне всеки разговор в празник на мисълта и хумора, цветистия му език и смелостта да нарича нещата с истинските им имена. Всъщност аз го помня и с черна коса и брада, и имам снимка с него като такъв от 1984 г. Правена е пред ателието му на улица „Петропавловска“. То беше притегателен център за художници, журналисти, писатели и поети, артисти. Който е влизал в него знае какъв голям безпорядък имаше - натрупани готови малки и големи скулптури, гипсови модели, рисунки, графики, илюстрации за книги и вестници, четки и графити, каменоделски инструменти. Това място сигурно се почистваше веднъж на няколко месеца. Но пък имаше атмосфера, дори някакъв уют, смях и безкрайни разговори и шеги. Някъде около 1990 г. постави на вратата нещо като табела с неговия почерк „И когато ме нема – тук съм!“ Много национално известни скулптори са минали през това ателие.
Другото любимо място, в което Цвятко Йорданов се чувстваше като у дома си беше Клуба на дейците на културата. Всички знаете, че той е сред неговите създатели и автор на емблематичния знак на клуба, създаден на 7 септември 1961 г., преди 65 години. Докато преглеждах тези дни бележките си и материалите за Цвятко Йорданов, попаднах на едно негово изказване по повод 25-годишнината на клуба- 1986 г. "Ние си живеем с риска и на сто години живот да си умрем пак ще сме малолетни…Клубът има вече своите 25. От хляба на столетието тава е една четвърт. С езика на народа е един голям комат от време, които Клубът е изял. Колко е пораснал тогава?.. Когато се заех да изградя клубния знак, някак бързо ме обзе идеята за вечния полет на човека и направих птица. Еднокрила птица (защото второто крило се покрива от първото), която напомня и лодка. Значи, едновременно птица, в неспирен полет към висините, и платноходка на безсрочен път…"
Цвятко Йорданов е автор и на знака на литературното приложение „Дъга“ на в. „Отечествен зов“, на който активно сътрудничеше.
Посветено на юбилея
„И когато ме нема – тук съм! Тук съм!!!“.
Избрах това заглавие, защото тези негови думи звучат като пророчество. Ето 100 години по-късно Цвятко Йорданов е с нас, тук е, говорим за него, спомняме си.
Роден на 13 юни 1926 година на Байнов брег във Вировския край, Цвятко Йорданов обичаше да казва, че това е „най-високият връх в България“. Там, сред полето, животните, оранта и свободния простор на детството, се формира неговият характер – буен, независим и неподвластен на чужда воля. Споменът за онези години остава жив в една от най-личните му творби – композицията „Моето детство“, известна като „Биволарчето“ с черните биволи, в която е вплел собствените си спомени, радости и мечти.
Непокорният му дух често го изправя срещу правилата и догмите на времето. Изключват го от гимназията, защото отказва да учи религия. Отстраняват го от Комсомола и Студентския съюз заради прямия му език и непримиримото му чувство за справедливост. Но именно тази свободолюбива природа го прави творец, който никога не се примирява с посредствеността и безразличието.
В целия си творчески път той не изменя на селската тематика. Нека припомним неговия "Селянин с кърпата", "Вировската музика", амбициозната му идея да осее врачанската земя със символични знаци - оръдията на труда - ралника, мотиките, брадвите, косите, хурките, сърповете. Може би рожба на този замисъл бяха неговите ранни посвещения: "Човекът с копралята", "Селянката с хурката", "Дунавската равнина".
Десетилетия наред населяваше обществените пространства с творбите си, превръщайки ги в места на памет и размисъл. „Виждаме“ го и днес в паметниците и паметните знаци, в скулптурите на Ботев, Левски, Иванка Ботева, Александър Стамболийски, Фидел Кастро, Дико Илиев и още много личности, оставили ярка следа в историята. Венецът на неговото творчество остава монументалната композиция „Септемврийци“, издигната през 1983 година край Криводол – творба, в която сякаш е вложил не само майсторството си, но и цялата си вяра в човека и неговото бъдеще. Негов е и паметният знак на лобното място на Христо Ботев в местността „Йолковица“, както и проекта за паметника на св Софроний Врачански.
Враца се превръща в негов дом и съдба. Той обича града със страстта, с която обича изкуството си. Не подминава нито една нередност – възмущава се от безвкусицата, от занемарените фасади, от унищожаването на красивото. Изригва негодувания и сипе предложения – срещу търговските набези по центъра, разпънатите чадъри на кафенетата, нескопосано аранжирани витрини или бездарен афиш, настоява за реставриране на възрожденски къщи, сред които и дома на Андрей Николов, за повече зеленина, подреденост, уют, уважение към културното наследство. За него градът е жив организъм, който трябва да бъде обичан и пазен.
Цвятко Йорданов беше навсякъде. С писателите и артистите ходеше на литературни четения и театрални представления в градовете и селата на окръга, в промишлените предприятия и селското стопанство, и се завръщаше с куп рисунки. Рисуваше на маса в КДК, в парка, на детската площадка, обичаше да присяда на площад „Ботев“ и да наблюдава децата и хората, и да скицира. Може да се каже, че в 60-те години беше един от ония неспокойни творци, на чийто ентусиазъм и упоритост дължим разчупването на шаблоните в културните дейности.
Почти всеки ден сядаше на чашка в Клуба на дейците на културата, сипеше епиграми и сентенции, родени, както сам се шегуваше, „създадено ета - между две питиета - за приятелството, за постовете и славата, за любовта, за вестника, за книгата…. Но не се вживяваше като философ или мъдрец, казваше, че са плод на "бъбривост", породена от борбата му с камъка. Тогава ние, седнали наблизо, не оценявахме смисъла и силата на тези сентенции, но все пак съм запазила някои - ,„Сеех надежда, берех илюзии“; „От всичко, което най-много съм имал, това е немането“, „Нищо повече не ни трябва от онова, което си нямаме“, „Времето, в което чаках светлината, беше облачно“., „Някои стигат и сто години живот, но никога не са били пълнолетни“, „Едномандатни ленторезци“, „Питат ме: "Бай Цветко, имаш ли кибрит?" Паля по всички въпроси и без кибрит - отговарям аз“. Тогава те не се приемаха особено като мъдри изрази, защото ги изричаше в контекста на някой разговор. Но сега в тях ми звучи неговата мъдрост, ирония и познаване на човешката природа.
Творческите търсения на Цвятко Йорданов не спират в рамките на традиционната скулптура. През 70-те години експериментира с авангардни форми и създава монументална фигура с височина четири метра и половина. Върху нея изписва думите: „Моят век XX бе най-светлата биография на човека.“ Това е неговата изповед – на човек, който вярва в силата на съзиданието и в способността на изкуството да съхранява духа на времето за идните поколения.
Признанието идва заслужено. През 1997 година получава „Наградата на Враца“ за цялостно творчество и принос към културния живот на града, а през 2001 година е удостоен със званието „Почетен гражданин на Враца“.
На 24 ноември 2012 г. врачани изпратиха своя любим скулптор към вечната светлина, пробила облаците, за да посрещне земния ваятел на камъка, думите и чувствата. Но раздялата беше само привидна. Защото творците от неговата величина не си отиват. Те остават в камъка, който са съживили, в думите, които са изрекли, и в хората, които са докоснали.
И днес, когато погледнем неговите творби, сякаш отново чуваме гласа му от вратата на вече несъществуващото ателие: „И когато ме нема – тук съм!“
Цветана ЕВГЕНИЕВА
