КДК - Враца откри новия творчески сезон

КДК - Враца откри новия творчески сезон с матине, посветено на 90-годишнината на Стефан Цанев

Първа среща за есенния творчески сезон проведе Клубът на дейците на културата (КДК) – Враца. Обсъден беше календарният план на предстоящите събития до края на годината. Той включва редица творчески изяви на местни и национални културни дейци, отбелязването на годишнини на бележити творци и представянето на нови печатни издания.

Най-близките изяви са свързани с участието на КДК в Панаира на книгата и организирането на празничен рецитал, посветен на Деня на музиката и поезията. Продължава и традицията за провеждане на седмичното тематично матине „Срещи в сряда“, което този път беше посветено на творчеството на поета Стефан Цанев, навършил наскоро 90 години.

По този повод Атанас Пенков донесе няколко стихосбирки на Цанев и представи любимите си негови стихове. Особен интерес предизвика стихотворението „Плач по Ботев“, което е издадено през 1972 г. В новата стихосбирка на Стефан Цанев е представена неговата редактирана версия, която предлагаме:

- Плач по Ботев -

Ето ме – на същия бряг.

Коленича.

Целувам земята, целуната от теб.

Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо…

Христо Ботев,

член на Централния Революционен Комитет,

кажи ми:

с мерцедес ли стигна до Околчица?

Воеводо,

на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, но той

се оказа благоразумен и остана да държи речи из браилските

кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна –

кажи ми:

с музика ли те посрещна населението?

Поете, кажи:

колко ти платиха за твоите стихове,

изпълняваше ли напътствията на редакторите?

Кажи ми още:

ходил ли си на лов из русенските резервати,

лаел ли си като куче,

за да подгониш сърната към мушката на своя началник?

Кажи ми,

защото ме мъчат яростни сравнения!

Ние те величаем,

без да съзнаваме,

че всяка разхвалена от нас твоя черта

самите нас

зачертава.

Знам, ще ми кажат мъдро: сега времената са други.

И тогава са казвали мъдро:

сега времената са други.

и въпреки всичко –

сега времената са други:

в челата ни никой не се цели,

ние сме сити и цели,

постигнахме своите цели,

не спим във запустели воденици,

мълчим със затлъстели езици,

и го няма Левски

да пее –

да се надпява с вятъра…

Няма го стария свят, ура!

Няма го. Но има един жесток закон:

алчният заменя идеята за кон.

Оре, окопава се, огражда се – почва

да пуска корени в плодородната почва:

“Опасна е всяка крачка напред!

Всеки мечтател метежник е,

глупак е всеки поет.

Все едно, воденицата на времето имената ни ще смели.

Умни сме – излишно е да бъдем смели!..”

Тогава е все едно – живи ли сме, не сме ли.

Защото и за днешните – и за времената бъдни

Ще бъдат нужни хора безразсъдни:

Не за изгода тлъста, а за гола правда

Срещу куршум да тръгват

Да лягат под брадва!

Защото време е, време е да разберем,

че на тоя свят дошли сме

не само да ядем;

че повече от всякога днес подвигът е нужен –

до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;

че по черепа земен и във всяка глава

боят не е стихнал –

рано е за тържества;

че не по кръстовищата – в душите са разпятията

и бягство е уюта, предателство – апатията;

и епохата наша всекиму два избора сочи:

трийсет сребърника –

или Околчица!