Враца, меката и топла есен на 1975-та година. В кино „Коларов“ текат прожекциите на новия български филм „Осъдени души“, градът се оглася от прекрасната музика на Митко Щерев. В Младежкия дом се подготвят за домакинството на поредната шахматна проява. Тук, в новата модерна сграда, през месеците март и юни същата година при огромен интерес са проведени сеансите на едновременна игра от най-силния по това време български шахматист гросмайстор Иван Радулов и съветския гросмайстор Лев Полугаевски, претендент за световната титла. Враца постепенно е завладяна от шахматната треска. Мащабите на новото предизвикателство обаче са значително по-големи.
От 23-ти октомври до 14-ти ноември 1975 г. градът ни е домакин на зонален турнир за световно първенство по шахмат за мъже. Организацията и провеждането на състезание от подобен ранг е безспорно събитие от национален мащаб. За град Враца турнирът е апотеоз на наситено и благодатно за шахмата десетилетие, превръща се в крупно културно събитие.
Това е вторият турнир от подобен род, организиран в България. Първият, проведен в София през 1957 г., донася и първата виза за междузонален турнир на български шахматист – международният майстор Олег Нейкирх. Зоналният турнир във Враца е от много висок ранг. Като се изключи турнирът на зона „Съветски съюз“, това е най-представителният и най-силният от 14-те зонални турнира, играни в различните континенти. В продължение на повече от 20 дни представителите на 14 страни, сред които 6 гросмайстори, 6 международни майстори и 4 национални майстори при среден коефициент „ЕЛО“ 2425, се стремят към първите две места, даващи право на участие в междузоналните турнири.
Характерен белег на турнирната борба е нейната изключителна оспорваност - до самия край шансове да преминат зоналната бариера имат почти половината състезатели. Двамата победители – гросмайсторите Флорин Георгиу от Румъния и Александър Матанович от Югославия, демонстрират прагматична стратегия – равномерна и силна игра, без излишни рискове. И двамата имат огромен турнирен опит, включително участия в междузонални турнири, а първият зонален успех на Матанович е от споменатия зонален турнир в София през 1957 г.
Най-младият по стаж от гросмайсторите – относително непознатият представител на Исландия Гутмундур Сигурионсон, показва солидна и силна игра. В хода на турнира класирането му за следващия етап не подлежи на съмнение до последния кръг, когато непредвиден срив срещу един от аутсайдерите го лишава от тази възможност.
Гросмайсторите Милан Матулович (Югославия) и Дюла Сакс (Унгария) са най-резултатни - печелят по 6 партии. Матулович е участник в т.н. „мач на века“ (Съветски съюз срещу спорен световен отбор) през 1970 г. и също има опит от участие в междузонален турнир – в Палма де Майорка през 1970 г., където заставя великия Боби Фишер да се бори за реми в партията помежду им. Сакс е ярка млада надежда, впоследствие член на звездния отбор на Унгария, който печели олимпийската титла през 1978 г., бъдещ претендент за световната титла. Двамата са също най-атрактивни и борбени. Играят винаги за победа, създават интересни и сложни позиции, но на финала на турнира не са покровителствани от шахматната богиня Каиса.
Сред тези, които са най-близо до успеха, най-далеч остава международният майстор (от 1977 г. - гросмайстор) Евгени Ерменков - шахматист с голям потенциал, намиращ се в творчески и спортен подем – републикански шампион с покрит гросмайсторски бал. Отделни партии той провежда с голямо майсторство, движи се постоянно в групата на лидерите, но прекаленият максимализъм в последната третина от турнира води до неудачен финиш.
Не според очакванията е и класирането на другия български участник – гросмайстор Иван Радулов. С опит от участие в междузонален турнир (Ленинград, 1973 г.), той предварително е считан за основен фаворит, но още първите кръгове показват, че не е в оптимална форма и не е готов най-вече психологически за трудното изпитание. Истинската му класа се проявява само в отделни партии. Фееричната му победа срещу Сакс печели наградата за най-добра партия на турнира.
Участието на останалите състезатели далеч не е протоколно. Независимо от разликите в класата на игра, всички без изключение се борят пълноценно и дават приноса си за високата спортно-техническа и творческа оценка на турнира.
Международният майстор (сега гросмайстор) Лотар Фогт, представител на бившата ГДР, е най-младият участник. Играе особено успешно срещу международните майстори и твърде несполучливо срещу гросмайсторите. Особено силно провежда финалната част на турнира и печели наградата за най-добър резултат в последните 6 кръга – 4.5 точки.
Турнирът сигурно би загубил от своята емоционалност и атрактивност без темпераментния международен майстор от Полша Богуслав Беднарски. Опитен шахматист с оригинален атакуващ стил, той е страшилището на гросмайсторите и лидерите. Играе с голямо творческо напрежение, което във всяка партия го довежда до главоломни цайтноти. В тези моменти цайтнотната треска така го завладява, че заедно с него се наелектризира цялата турнирна зала. Подобен тип игра обаче е свързана с повишен риск и допуска изненади. Така след хубавите си победи над Матулович, Радулов и Ерменков, „пан Беднарчик“ единствен получава нули и срещу двамата последни в таблицата.
Опитният международен майстор (понастоящем също гросмайстор) от Холандия Ханс Рее играе солидно, губи само една партия, но и победите му са малко – едва две.
Ханс Виртенсон от Швейцария и Любомир Нецкарж от бившата Чехословакия се борят настойчиво за постигане на нормата за международен майстор – 8 точки. Това се удава само на Виртенсон. Нецкарж играе много бойко и не пада духом от претърпените загуби. Той е единственият участник с номинален коефициент „ЕЛО“ – 2200, но реалната му сила е високо над това ниво. В последния кръг му е нужна само половин точка, за да покрие бал за международен майстор. В лицето на Рее обаче среща строг и безкомпромисен екзаминатор.
За германския международен майстор Юрген Дюбал ремитата са не просто тактика, но и философия. За него най-важното е да не губи. След всяко постигнато реми той придобива щастлив вид на човек, доказал за пореден път правотата на философията си. Дюбал нарежда в таблицата 12 половинки, повечето от които - в интерес на истината – след упорита борба. Така създава за себе си мит за непобедимост, който особено се затвърждава след блестящата му защита срещу Матулович. Завършекът на тази партия, в който Дюбал жертва цял топ, за да създаде по съвършено неочевиден начин теоретична реми-позиция, е отличен със специалната награда за най-добър ендшпил.
Доайенът на турнира, международният майстор Мигуел Черняк, е една от най-колоритните фигури. Роден в Полша, живял в Германия, Франция, Аржентина, на турнира във Враца той представлява Израел. Срещал се е с почти всички световни шампиони през XX-ти век. У нас той е познат от участието си в шахматната олимпиада във Варна през 1962 г., където прави последния ход в целия турнир след доиграване, завършило след приключване на заключителния банкет. Шахматните историци си спомнят, че световният рекорд за най-продължителна партия също е негов – установен на турнира в Мар дел Плата през 1950 г. в партията му с Пилник – 191 хода! Въпреки своите 65 години и във Враца Черняк играе с младежка енергия всяка партия, напористо и до пълно изчерпване на възможностите.
Последните в турнирната таблица – Фердинанд Щрьобел от Австрия и Жан Летцелтер от Франция – играят интересен и опасен практически шах, но им липсват необходимата за такова ниво теоретична подготовка, както и турнирна практика. Любими построения на Щрьобел са холандските – с бели играе неизменно хода 1.f4 (дебют Бърд), а с черните при всяка възможност – холандска защита. Летцелтер стартира със 7 поредни нули. Първата си победа постига в осмия кръг срещу Щрьобел, след което следват ремита срещу Рее, Радулов, Дюбал и победа над Беднарски. Така в пет кръга той събира целия си актив от 3.5 точки – резултат, който е недостижим за самите лидери в тези кръгове.
Макар и по невидим начин, в турнирната борба участват и секундантите. Най-авторитетен сред тях е унгарският гросмайстор Гедеон Барца – секундант на Сакс; най-замислени – международните майстори Николай Минев и Петър Великов – секунданти съответно на Радулов и Ерменков; най-млад – секундантът на двамата югославски гросмайстори, винаги засменият и готов за шеги и блиц-партии Славолюб Марианович, по-късно сам силен гросмайстор.
Турнирният кораб е воден уверено от квалифициран съдийски състав, начело с международните арбитри Андрей Малчев и Никола Бахаров.
След спиране на шахматните часовници турнирният живот се пренася извън залата – също вълнуващ и впечатляващ. В основата на всичко е майсторът на спорта Димитър Панталеев – човекът, родил и отстоявал идеята за организирането на турнира.
С организацията и провеждането на това престижно състезание домакините от Враца се справят блестящо. Почти всички врачански шахматисти по някакъв начин са ангажирани и се чувстват съпричастни: юношите-демонстранти, повечето от които, придобили незабравими впечатления и безценен опит по-късно стават шахматни майстори; квалифицираните шахматисти (заместник на главния съдия е врачанинът Александър Марковски), оказващи неоценимо съдействие за експресното изготвяне на турнирния бюлетин – за пръв път в България със символична нотация (по това време компютрите са “терра инкогнита”); редовите любители - с безкористната си помощ и неизчерпаемия ентусиазъм. Зад всички е мощната подкрепа на ръководството на града и окръга, а прекрасните условия, създадени в Младежкия дом, допълват атмосферата на незабравимия шахматен празник.
Красимир БОЧЕВ,
Майстор на спорта,
Председател на Спортен клуб по шахмат „ВРАЦА“
--230.webp)
