Очите на човека са неговия прозорец към света от раждането до смъртта му. Те са онова сетиво, което ни помага да разпознаваме лицата на най-близките си, предметите от околния свят, домашните животни, слънцето, луната, тревите и цветята. Но те са и прозорец към душата на човека.
Очите на една столетница светят с особен блясък, те са мъдри и прозорливи. В дългия разказ на кака Мара те изразяваха и носталгия, и умиление, и радост, и съжаление, и гняв, и бодрост. Не се учудвайте – бодрост!
Какво я крепи до сега?
Отговорът е кратък – работата! Нейната малка, оформена градинка със зеленчуци и цветя е здравата й връзка със земята и живота. Тя има своите болежки, но не говори много за тях, не се оплаква както повечето възрастни хора. Тя повтаря непрекъснато: “Я не мо(г)а тръпа без работа! Я ша умра без работа!“
Всеки ден има своя ритъм и неписан план, всичко е подредено като ритуал. „Спа като заек, по два-три часа. Ставам по пет-шест пъти заради бъбрека. Първо пускам кокошките. После си мия очите на чешмата и влизам да си приготвя закуска – 12 (х)апчета пия сутрин. Веднага отивам в градината и почвам да копая, плева, връзвам, поливам, докато напече жегата. След това си готвя обяд до 1 часа. Лежа до 5 часа и пак в градината. Работя докато е видело, що не вида!“
Не може да търпи трева. Всяко стръкче пипер е завързано за голяма дебела клечка, за да не се прекърши от вятъра. Пиперът й е „на весло“, т.е. пълен с чушки. Асмите са натежали от грозде, макар че тази година е по-малко. Всичко е отгледано с любов.
Кака Мара не е завършила специални училища – стопанско, земеделско, курсове по готварство, плетене тъкане и предене. Като всички селски деца е научена на полска и къщна работа от родителите си, в семейството и най-вече от натрупания собствен житейски опит. От 6 години вари боб и го носи на къра, от 7 години е на нивата и налага ръкойки, за да се връзват снопите. От малка е научена да преде, да плете и да тъче. Семейството е нейната школа по възпитание. „Татко слагаше на междата със съседите два пречупени стръка кукуруз, ама от нашия, и казваше – до тук е нашето, чуждо нема да пипате!“
От дете е чвръста (пъргава) и така навсякъде, където е работила: в ТКЗС в полевъдстото и зеленчуковата градина, като гледачка на децата в първата седмична детска ясла в с. Баница, като бобинарка в Занкоопа (цеха по художествена тъкан към Мездра). Директорът Христов й разрешил да работи до 60 години, защото бил много доволен от работата й, но й обяснил, че ще получава само заплата без пенсия. Навсякъде е била ударничка, получавала е и парични награди.
Отгледала е дъщеря Виолета, внука Хрисимир (от три месечна възраст), правнучката Венимира, нейната най-голяма слабост (от шест месечна възраст). Радва се на тяхното внимание, уважение и обич. Много е доволна от снахата Рени. Венимира, правнучката е работила в Швейцария на две смени, за да осигури пари за тържеството на 27 юли.
Кака Мара е жена с характер, справедлива, не търпи нередности. Не прощава на хората, които я засягат несправедливо. При такива случаи е ходела чак в Мездра, директора идвал в село и правел събрание с колектива – както казва тя „Очи в очи“: два месеца друга жена й вземала аванса и се подписвала вместо нея (тя вземала само заплата, наведнъж и затова не забелязала веднага измамата); всеки месец от склада изчезвали по две аши и жените по ред били обвинявани. „Пред мене тая не можа да мине!“
По случай кражба в дома на една от съседките (Мария на Мито Люцканов) кака Мара я придружила до Петрич, при баба Ванга, и тя познала коя е крадлата. „Дорде беше жива не съм й проговорила. Не беше я срам, с тия пари си купи телевизор!“
Мисълта на моята събеседничка се връща непрекъснато към ежедневието. „През ден поливам, иначе цвета на пипера ша улети (упада). Лани съм нанизала 16 връви (низи) пипер. Я казвам от кои кутишки ( фитирии) да берат. Едни нижа, други печа и затварам в буркани, ама не ги меля, защо стават на каша. Вече немам сила да се качвам по скалите (стълбите). Много пия чай от шипки с мед, от изсъхналата топка по клоните. Венимира ми набра много, каза(х)а ми за бъбреците. Ям по малко, само препечен (х)леб, пилешки кренвирши, сиренце и домат“.
На младите нашата столетница пожела да са живи и здрави и да работят. „Само работата държи човека да е жив и с акъла си. А като умра – не ща да ме опевате и да ревете. Сакам да ма изпратите с хорото „Бяла роза ще закича“ – те тая песен най-обичам. Нема да ви е жал. Все лошо и работа, работа!“
Целият ден на 27 юли тя беше медийна звезда – Нова телевизия излъчи на живо кратък репортаж, посещения вкъщи, поздравления, цветя, подаръци.
Вечерта на чудесно организираното тържество по случай юбилея, пред читалището, тя наистина изигра любимото си хоро, мина и лично поздрави всички свои гости с „Добре дошли“ и издържа до края – усмихната, жизнена, щастлива и зареждаща с енергия.
Анета ДИЛОВА, доктор по философия
P. S. Няколко дни след своя 100 годишен юбилей, на 2 -ри август 2025 г. Мария Нешкова от Баница почина. На нейното погребение звучеше песента „Бяла роза ще закича“, така, както бе поръчала приживе на своите близки.
