Васил Вачев – 100 години от рождението на актьора с „най-говорещите“ очи в българското кино
Васил Анастасов Вачев е български актьор, учител и поет, човек отдаден на театъра и киното. Изправял се гордо и смело на фронта, на учителската скамейка, на театралната сцена и пред обектива на снимачната площадка.
Роден е на 14 юни 1925 г. в с. Стубел, Монтанско. Васил има по-малки сестра и брат, с които расте в топъл дом с обич, „сред книгите на голямата бащина библиотека“. Още от малък баща му го учи да свири на цигулка, а по-късно на хармоника, тромпет и акордеон. Качва се на сцената в ранна детска възраст със самостоятелни цигулкови изпълнения или заедно с баща си.
През 1939 г. завършва прогимназия в родното си село Стубел. Участва във вечеринки и в местния футболен отбор „Селяк“. Той взема активно участие в антифашистката съпротива като ятак, а през 1942 г. става секретар на РК на РМС и секретар на РМС в с. Стубел. Продължава обучението си в гр. Берковица и завършва гимназия през 1944 г.
На 12 юли 1944 г. влиза в казармата и като млад войник е изпратен с. Стамболово, Ихтиманско. Там посреща 9 септември 1944 г., а след месец е изпратен на фронта. Взима участие в Oтечествената война на фронта I фаза като отдельонен командир в оторизирания полк I-ва рота, като боец на бронирана бригада. След това през 1945 г. постъпва и успешно завършва школата за запасни офицери в гр. Велико Търново, служи в Пловдив и Самоков, а през 1946 г. завършва военната си служба.
През младежките си години и по време на военната си служба Васил Вачев пише много стихове. Посвещава творбите на родното си село, на родителите, приятелите и на любимата си, а от всяка негова дума се усеща привързаността и обичта към дома и близките. Брат му Иван Вачев успява да ги събере и през 2002 г. издава стихосбирка „Триптих“ с неговите творби.
След военната служба решава да учи в педагогическия институт „Д-р Петър Берон“ в гр. Враца. Завършва образованието си през 1950 г., a през театралните сезони от 1948 г. до 1950 г. е артист – стажант в Драматичния народен театър в гр. Враца, където играе в постановки на режисьорите Георги Крънзов и Ради Тамамджиев и отбелязва първото си актьорско постижение в ролята си на Дормедонт от „Късна любов“ на А. Н. Островски.
От 1950 г. до 1952 г. Вачев става учител в родното си село Стубел, където среща любовта и се жени за учителката Дара Василева. През този период се превръща в ръководна движеща сила в театралната, културната и художествената самодейност на училището и читалището в селото, като организира местен самодеен театър. Тогава той разгръща неизмеримия талант, който носи в себе си.
Васил Вачев поддържа и възпламенява още по-силно пламъка на културната искра на читалището в с. Стубел, която е запалена от баща му. Той: „сам поставя десетки пиеси, играе главни роли, рецитира, пише стихове, рисува плакати, изявява се като вълшебник, дирижира читалищни и ученически хорове, с които печели околийски и областни награди, активно спортува, свири в духовата музика, директор е на околийски пионерски летни лагери.“ Бил е неизчерпаем заряд от енергия, който бил възприеман като вестител на новото следвоенно време и всички го уважавали и обичали.
В „По следите на спомените“ Вачев пише: „Чрез театрална дейност в читалището изнасяхме пиеса след пиеса. И сега, когато се вгледам в списъка на драматичните произведения, виждам, че те са доста много. През един кратък срок сме изиграли 30 пиеси с около 45 представления… Правехме всичко възможно, за да създадем правдиви и вълнуващи образи, да вдъхнем живот, да дадем плът и кръв на нашите герои. Да представим събитията верни на епохата и съвременността, да се костюмираме така, както са били облечени самите герои. Да направим декор, осветление, музика, мизансцен, ефекти… Репетирахме. Уважавахме се. Не, това е малко. Обичахме се.“.
Благодарение на тази енергия, хъс, постоянна работа върху себе си и отдаденост към изкуството на 27 години, макар и без академично образование, през 1952 г. Васил Вачев постъпва във врачанската театрална трупа и остава там до пенсионирането си през 1977 г. Във Врачанския народен театър той играе под ръководството на известните режисьори Георги Фратев, Николай Фол, Николай Колов и Цвятко Николов в спектакли като: „Албена“, „Спящата красавица“, „Пътеки“, „Студена земя“, „Борислав“, „Емилия Галоти“, „Прокурора“, „Заровеното слънце“, „Едно момиче търси истината“, „Модистката от Сайгон“, „Мария Стюарт“, „Сияйна зора“, „Първа икона“, „Майстори“, „Заключена пролет“, „Крила“, „Преспанските камбани“, „Калинова горичка“, „Живия труп“, „Под игото“, „Чутна Яна“, „Тяхната последна любов“ и др. Изиграва над 70 роли. Едни от най-успешните и запомнящи се образи, които изиграва Вачев са в постановките на неговия съселянин и ученик, режисьора Николай Колов. Театралната публика дълги години живее с изпълнението му на Куцар от „Албена“, за което Колов казва: „И ако има роли перфектно изиграни от Васил Вачев, една от тях беше Куцар от „Албена“ на Йордан Йовков…Неочаквано за мнозина, Куцар на Васил Вачев беше не само неуродлив, но и обаятелен!“ Този спектакъл и Вачев получават множество хвалебствия от критиците. В своя рецензия Петър Кольовски пише: „Едно от най-добрите постижения в спектакъла си остава Куцар на В. Вачев.“ Други роли, с които Вачев изпъква са на Влашо от „Пътеки“ на Хайтов, както и на Момчил от „Студена земя“ на Кацаров.
„Актьорската слава спохожда Васил Вачев през 1964 г., когато дебютира в най-популярното изкуство – киното, във филма „Непримиримите“ на режисьора Янко Янков.“ Премиерата на филма е на 27 април 1964 г. В този филм Вачев си партнира с актьори като Сава Хашъмов, Банко Банков, Стефан Гецов и други, влизайки в образа на Сандо Немия и няма нито една реплика. Успешното изпълнение на Немият във филма привлича вниманието на кинокритиците и в списание „Филмови новини“ от май 1964 г. излиза рецензия, в която пише: „Всред силния и многообразен изпълнителски състав особено впечатление прави Васил Вачев. Неговият мълчалив герой няма богати възможности за непосредствена изява. Но той сполучливо се откроява дори и само с единствената сцена, в която Сандо Немия от Горунака тръгва на сигурна смърт. Защото там образът въздействува не само с героизма си, но и с топлото обаяние на един дълбок добряшки поглед, в който тревогата прелива в съмнение, а после се притаява в очакване, за да бликне в нескрита, ликуваща радост.“ Още от първия му екранен образ се разбира, колко много може да каже и покаже само с поглед. Благодарение на този образ и високите оценки на кинокритиците, Васил Вачев развива филмова кариера, която го свързва с големи режисьори като Въло Радев, Борислав Пунчев, Георги Стоянов, Янко Янков и др. Участва в 25 игрални филма, две филмови копродукции и един телевизионен сериал.
Васил Вачев успява да изгради едни от най-запомнящите се поддържащи образи. Поддържащите роли, които той изпълнява са в емблематични филми от българското кино: „Непримиримите“, „Крадецът на праскови“, „Привързаният балон“, „Осмият“, „Най-дългата нощ“, „Случаят Пенлеве“, „Роялът“, „Карамбол“, „Зеленото чудовище“, „Откраднатият влак“, „Ламята“, „Лавина“, „Бялата магия“, „Момчето си отива“, „Търновска царица“, „Стената“, „Шапка на тояга“ и ТВ сериал „Синята лампа“. По думите на Иван Попйорданов (директор на киноцентър „Бояна“ 1972-1976): „Ако у нас се раздаваха „Оскари“ за поддържащи роли, Васил Вачев щеше да получи най-малко три „Оскара“ за ролите му във филмите на Вълчо Радев „Крадецът на праскови“ и „Най-дългата нощ“ и на Янко Янков „Непримиримите“.
Вачев притежава силна физическа изразителност и без нито една реплика успява да предаде емоциите на своите герои по въздействащ начин. Неговите ординарци, разсилни и селски образи са пренесени директно от живота му – от родното му село и хората, които истински познава и от фронта, където сам участва. Режисьорите откриват в негово лице таланта на мълчаливия герой с изумителни „говорещи очи“, с изразителен, тъжен, дълбок, добряшки поглед, лице, което се запомня и с удоволствие се гледа на малкия екран. Някой от филмите, в които играе са представени на филмовите фестивали във Венеция, Париж, Солун, Москва, Берлин и Варна.
Филмовите продукции го срещат и сближават с големи актьорски имена от този период като: Георги Калоянчев, Невена Коканова , Георги Георгиев-Гец, Григор Вачков, Георги Парцалев, Наум Шопов и много други. Георги Калоянчев казва за Вачев: „Васко беше скромен, тих човек. Хрисим, чист. Когато снимахме много не говореше. Седеше тихо край нас. Беше винаги внимателен, етичен, сърдечен, приятел с всички. Носеше и излъчваше доброта. Беше интересен и искрен актьор. Във филмите той присъстваше с мълчанието си. Зрителите добре го разбираха какво мисли и какво иска да каже.“
За дългогодишната си актьорска работа и знаковите роли, които изгражда, за постиженията си в културата и самодейността, Васил Вачев получава „Наградата на Враца“ за 1999 г., награден е с орден „Кирил и Методи“ – I степен, Златната значка на народните читалища, признателността на театралната общественост, отличия от КДК и др.
След дълго и тежко боледуване на 16 април 2000 г. Васил Вачев напуска този свят, но остава в сърцата на много хора като добър и скромен човек. Всеотдаен и талантлив актьор, който не само пресъздава персонажи, но и вдъхновява публиката. И днес се излъчват филми с негово участие, а автентичните образи, които е пресъздал остават в съзнанието на зрителя.
Милена СТЕФАНОВА, Държавен архив – Враца, 2025 г.
*По материали, съхранявани в Държавен архив – Враца, фонд № 1385 „Вачев, Васил Анастасов“
