Днешният Девети май в България премина в нелегалност. Този празник у нас е незаконен, извън правилата е, извън регулацията.
Регулация означава дали нещо е законно, или не е законно. Има пътища, които минават и са в регулация, и пътища, които не са. Има къщи в регулация и извън регулация. Държави такива има и има история извън регулацията.
Осемдесет години след края на Втората световна война тази война официално не съществува. Тук, при нас.
Всичко днес беше по-важно от Девети май. Новият папа, протестът срещу въвеждането на обучението по религия в училище и представяте ли си – Девети май не е важен, а е важен протестът пред Руския културен дом в София, където шепа юнаци и юначки настояват Руският културен дом да се закрие.
Уж я бяхме спечелили, другарки и другари, тая Отечествена война, уж я бяхме платили с кръвта си, уж бяхме победили нацизма и фашизма, а се оказа, че не сме, дами и господа. Оказа се, че Втората световна война не е била, оказа се, че България не е била съюзник на Хитлер, оказа се, че Червената армия е съставена от банда сатрапи и човекоядци. Оказа се, че моят дядо е терорист, и се оказа, че Паметникът на Съветската армия не е солен като кръвта, а е сладък като нарязана торта.
Още преди няколко години усетих, че работата мирише на фашизъм и го написах открито. Сега се поправям – никакъв фашизъм не е това – това е смрад и блато на атрофирали, загнили и неспособни да видят по-далече от личната си изгода същества.
Да не смееш да защитиш паметта и историята си.
Да искаш да буташ, да рушиш.
Да се тъпчеш с торти.
Да искаш да закриваш руски центрове.
Да преследваш и да хулиш всичко съветско и руско.
Означава, че си блато. И всичките ти европейски ценности са ценности на блатото – на торфеното Блато.
Нито един от българските официални същества днес не беше на Червения площад. Включително и най-патриотичните.
Извинявам се, ако някой е бил все пак, но трябва да си двулична мижитурка, за да не отидеш днес на Червения площад, а да претендираш, че летиш в небето на политиката. Заяждат се първите ни държавни мъже днес като селски клюкарки и им личи как злобата ги напъва отвътре. как им иде да си издерат очите, но не смеят две думи да кажат за чудовищните престъпления, които направиха нацизмът и хитлеризмът.
Нямало фашизъм в България! Имало е и още как. Тичали сме и сме посрещали с хляб и сол и китки кой откъдето дойде. Големи нагаждачи се оказахме. Имаме не гръбнаци, а спирали. Вярно е, че животът е ДНК, но гръбнакът трябва да е гръбнак.
Всичко, което беше казано днес за Девети май по официална част беше отбийномер, замазване и треперене да не се объркат новите посоки и регулации.
Да гледаме парада на Червения площад по скрити и нелегални начини, е срамота за думата демокрация, прикрепена към думата България.
Няма ги безсмъртните полкове, няма я борбата на Доброто със злото – има реванш и забвение.
В късния следобед един час вървях покрай реката. И гледам от време на време – смазани животинки на пътя – смазан бръмбар, жаба, змийче, накрая – смазан и таралеж.
Край пътя, в тревите, в гората кипи от живот. А ето – на пътя се виждат само тия, които са излезли оттам, които са решили да прекосят пътя. Лежат смазани, а и пътят, както разбрах – не бил в регулация.
Това е положението. Шавнеш ли, оставаш на пътя. Оставаш на пътя и не мърдаш. И те заобикалят, докато някой не те изрита встрани – да не разваляш гледката.
Да се крием и да се потулваме на Девети май… И цялата ни управа да се държи като кола, която настъпва и мачка каквото види, че минава през пътя.
Днес Девети май беше потиснат празник. Но това потискане, това шмекеруване, премълчаване и каляне един ден ще излезе солено на тия, които лапат торти с ръце и глави от съветския паметник. И които се хилят и съскат от екраните като дебили и гъски. Дебили с дебели портфейли и гъши пера.
Слава на Девети май и грях им на душите на тия, които се опитват да го натикат в ъгъла.
Николай МИЛЧЕВ
