Гергьовден се отбелязва на 6-ти май и е един от най-големите пролетни празници, който се празнува и от християни, и от мюсюлмани (Хадралез, Хъдърлез Ъдралез) в България. Според традиционните схващания активният работен сезон е от Гергьовден до Димитровден (Касъм при мюсюлманите). Това двойно деление на годината (от Гергьовден до Димитровден – лятото и от Димитровден до Гергьовден – зима) е характерно от древността за Балканите и е свързано с подвижния, скотовъден начин на живот на хората.
Същевременно св. Георги Победоносец е един от най-почитаните светци в християнството. Според житието му той е млад воин, който в името на религия си, отказва да гони и изтезава християни. Недалеч от неговия гроб се появява змей, който опустошава областта, но светецът успява да се справи с чудовището. В иконографията той винаги е на кон и въоръжен, а в нозете му е убита ламя. В народните песни и легенди е надарен с юначество и мощ да порази змея и да освободи изворите и дъжда/росата. Очевидно св. Георги е унаследил и символиката на някои езически божества.
В българската традиция от него зависи плодородието на нивите и стадата. Една от основните обредни практики е кършенето и накичването със зеленина, събирането на билки и треви. Всеобщо е вярването, че зелената растителност и водата в навечерието на Гергьовден носят здраве и плодовитост. Бездетните жени се търкалят в росата на поляните и се пръскат с изворова вода. Широко разпространено е схващането, че дъждът на Гергьовден носи берекет. Стопаните обредно обикалят нивите с посеви, заравят червено великденско яйце и разпиляват слама от трапезата на Бъдни вечер, за да ги предпазят от градушка и суша. Младите и децата берат здравец, гергьовче, коприва, чесън и свежа зеленина, от които вият венци и ги окачват по вратите на къщите, кошарите и хамбара, на котлето за първото издоено мляко и на главата на жертвеното агне.
Друга важна обредна практика е извеждане на стадото на първа паша, отбиване на агнетата от майките им и доенето на мляко, което се използва за приготвяне на продукти за семейството. В Ловешко първо се издоява през пръстен на мома или младоженка онази овца, чието агне ще стане жертва на Св. Георги и всеки трябва да опита от нейното мляко. То се нарича ново, на котлето му се завързва мартеничка, а вътре се пуска сребърна пара.
Важен елемент при почитането на паметта на св. Георги е жертвоприношението на първото родено през годината мъжко агне. В Родопите на рогцата му се запалват свещи, а на врата му се поставя венец от здравец и гергьовче. Приготвеният обреден хляб в Ловешко се нарича кошара – от тесто се прави незатворен кръг, който символизира кошара, а вътре се поставят топчета – овцете. Животните също се захранват с този хляб. Обикновено се приготвя и празнична общоселска трапеза на открито, на която за първи път се опитват мляко и млечни продукти. Неразделна част от празника е люлеенето на младите на гергьовски люлки под зелено дърво и характерното за някои региони напяване или наричане (Средни Родопи) на пръстени и китки – все обичаи с любовно-брачно съдържание. Тези практики са пряко свързани с вярването, че през нощта срещу Гергьовден небето се отваря и всеки може да си пожелае нещо, което да се сбъдне.
Гергьовден в народните представи се възприема за равен и даже по-важен празник от Великден. Съвсем логично той е използван за утвърждаването на националната държава. С указ на княз Александър Батенберг през 1880 г. е обявен за „Ден на храбростта” и празник на българската армия. Трансформациите му са неделима част и от политиката на социалистическата власт – през 1947 г. става „Ден на пастира” или „Ден на животновъда”. През 1993 г. е възстановен с указ на Министерския съвет и отново се чества с военен парад, приеман вече не от царя, а от президента.
Макар традиционният обреден комплекс да се разпада постепенно до средата на ХХ век, днес на много места в България продължава традицията за организиране на събори и общоселски чествания и курбани. Същевременно това е най-празнуваният в страната имен ден, защото освен Георги, на този ден имат празник хората с имена Гергана, Ганка, Генчо, Гено, Ганчо др.
