/По повод 100 години от рождението на поета/
Павел Матев е един труден поет, защото е необхватен. Един тежък като чирпанско вино поет, чийто стихове те пленяват, зареждат те с много енергия, нежност и тъга, с разкъсваща сърцето страст.
Не обичах поезията, не се интересувах от нея и след ученическите си години четях само проза. Изключението беше Дамян Дамянов и неговата първа стихосбирка „Ако нямаше огън“, която в моите 18 години знаех наизуст. Някъде в началото на 70 –те години, по време на 20 дневна почивка, реших да се запозная с творчеството на съвременните български поети. Павел Матев ме покори в истинския смисъл на думата. Не запомних неговите стихове, само картината на „черен кон умира върху белия сняг“, но ме плени неговия дълбок философски поглед към живота, поезията, любовта. За мен той си остана поет-мъдрец и философ.
С какво е заплатена неговата мъдрост?
С признание и отхвърляне, с победи и поражения, с овации и хули, с човешки грехове и покаяние, с мъка и радост, обич и омраза, идеи и илюзии, болка и тъга, гняв и страдание.
В поезията на Павел Матев се усеща музика – звуци, песни, мелодии, изпълнявани от различни инструменти. В тях сякаш чуваш орган, роял, пиано, цигулка, флейта, духови инструменти, барабани, цели оркестри. Или природни звуци от вятър, птици и море. Или камбанен звън – палитра от звук на звънчета, на чанове до камбаните на най-голямата катедрала.
Първата линия на тази поетична музика е мажорна, възторжена, маршова. Това са стихове съзвучни с неговите младежки години – призивни, площадни, патетични, тържествени. Песните на младежите с вдигнати юмруци, с бригадирски значки, дочени костюми и ватенки. Те са искрени, понякога тежки, корави, мъжки. Изповядват веруюто на един поет от друго поколение, посветени са на комсомолското начало, на партията, Химн на републиката на дълга, на падналите другари. Открояваща черта е вяра в бъдещето и оптимизъм – друга епоха, днес непозната и отричана, малко далечна вече и за нас и може би много далечна за младите:
„Бригадирски весел огън.
Кратък дъжд. Дъга. И кал.
И отново малко строго
идва тиха светла жал.
Пред очите става синьо.
Сякаш този тънък цвят
пази най-неотразимо
чувството да бъдеш млад.
Вяра на крилата воля,
полусън на любовта:
членството във Комсомола –
синева от младостта“.
Втората линия е драматичната сурово-нежна поезия, посветена на Родината, нейната история и светли личности, на Тракия и родното село, на отрудените му родители и земята, на суровите дни на нелегалната борба. В „Писмо до мама“, „Привечер“, „При тати“ най-отчетливо се откроява синовната му обич. Където и да е поетът се завръща към корените, към селото, към полето, към народните песни и традиции – за поклон и благослов! И не е случайно, че стихотворението „Родина“ е включвано в много от стихосбирките му:
„Аз бях малко момче,
жаден, искрен човек.
Бях ремсист на шестнайсет години.
Ти бе всичко за мен,
ти бе първия ден,
ти бе сетната вечер,
Родино.
…. Моя майко добра,
моя мисъл, тъга,
моя вяра и грижа,
Родино!“
Възторгът преминава в тревога за днешния ден, в болка за Родината и родния край:
„През погледа ми Тракия дими –
там есенният вятър ли се ражда?
Сега аз крача сред развалини,
запечени от люта лятна жажда.
И виждам, че петите ми кървят,
а крачките едва-едва се нижат.
Ще издържи ли земната ми плът,
безпътицата или в неподвижност
ще ме остави посред тоя див
ужасен свят от гущери и змии,
където въздухът лежи лютив,
а светлината бяга и се крие,
където слепи кучета лежат
в безоки и порутени тунели
и в неми ъгли синкаво гъмжат
от изплетени паяци дантели..“
Такива са и последните акорди на душата на поета – тъга, скръб, болка – не от старостта, а от неправдата, от тежката орисия на Родината, на Отечеството, от безизходицата. И той е ранен, разочарован, унизен, страда – изселен от своя дом почти като шпионин.
И тук, в последната му стихосбирка „В тайната родина на поетите“ всеки стих е бисер, всеки куплет е поука, всеки ред е болка и укор към тези, които изпадаха в транс пред новата неправедна власт.
Третата линия в поезията на Павел Матев е с най-нежната музика. Тя звучи като соната, ноктюрно, шепот, молитва и зов. Тя е ЛЮБОВ.
„И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров –
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов“.
Една част от любовните му стихотворения са без заглавия, но всички те са толкова лирични, нежни, чувствени, тревожно-тъжни, докосващи и сърцето, и душата. Трогателни до печал, в тях се лее тиха светла жал и звучи плач от щастие. Четеш ги и сякаш слушаш мелодии на пиано, китара, цигулка, виолончело, флейта, изпълнени от майстори – виртуози.
Никак не е случайно, че голяма част от тях отдавна са станали популярни и любими песни на няколко поколения: „Любов – магическа реалност“, „Ти сън ли си“, „Синева“, „Любовна песен“, „Интимно“, „И защо ли си спомних за тебе“, „И търся първата любов“, „Жадувам за усмивката след плач“, “Признание“, „Моето обяснение в любов“, „Съдница“, „Люлякови нощи“, „Залез“, „Отвори ми, нося тишина“, „Молба“ /Ти идеш от снега…/, „Оная нощ - нима ще я забравя“.
Павел Матев – тази необятна поетична селска фина душа. Този мъдрец-учител, сътворил венец от звуци и слова, който ни показва:
- как се пишат стихове тръпни, пълни с тайни знаци и послания;
- как да се изразяваме по различен начин;
- как да си служим с цялото богатство на българския език;
- как да се извайват такива словосъчетания: „звънка тишина“, „сънен звук“, „замислен звук“, „лястовичи звън“, „просълзена синева“, „очарователна печал“, „поетичен глад“, „хлебно слово“, „звездоносен вятър“.
И в края на дните си поетът се обръща към нас, неговите читатели:
„Дано не ме забравите! Дано
във паметта ви нещо звездно свети.
И няма да ми бъде все едно,
когато стих от мене споменете“.
Няма и не можем да го забравим, защото това е той –
Павел Матев – поезия и музика!
Анета ДИЛОВА
Враца, 08 -10 септември 2024 г.
