Трудно се пише за големите ни национални герои. Не само поради величието на делото им, но и поради оскъдицата на автентична биографична информация. Левски е останал в съзнанието ни от осемте запазени снимки, "Наредата..." и Уставът на БРЦК, няколкото писма до другари, и разбира се, онова прочуто тефтерче, което ни докосва до вътрешния свят на Апостола. Ботев е малко по-щедър. Имаме неговата публицистика, ярка и саркастична. Тя разкрива будната му мисъл на политик и бунтовник. Безсмъртните стихове, които ни остави, още повече ни доближават до пламенните му, но и романтични представи за революцията, свободата и обществото на бъдещето. Тя е отклик на неговите явни и спотаени чувства. Но особена интимна близост до истинския Ботев, както и при Дякона ни дава личното му тефтерче, запазено благодарение на близкия му приятел и съратник Димитър Горов, на когото воденият от чувство за историчност воевода го предава на парахода "Радецки" преди слизането на четата на козлодуйския бряг.
Всъщност, историчността у Ботев присъства като неизменна част от творческите му изяви - и като публицист, и като поет и като театрал. Това отношение е придобито безспорно под влияние на високо ерудирания и заслужил възрожденец - даскал Ботьо Петков, неговият баща, но и от извисената натура на неговата майка Иванка, запечатала в съзнанието му спомена за героите от хайдушките песни.
В онези трепетни минути, когато момчетата облечени като истински български легион, с развятото знаме "Свобода или смърт" завземат "Радецки", воеводата, съзнаващ величието на мига полага грижи, и този порив на българите към свободата, да не остане скрит от взора на цивилизована Европа.
В няколкото кратки писма, които пише - до капитана и екипажа на "Радецки", до европейските вестници, до семейството и приятелите си, и в последните записки в тефтерчето, той проявява грижа към всички. Към семейството, заклевайки приятелите да се грижат за Венета и двете невръстни дечица. Към момчетата, чиито имена старателно е записал в споменатия бележник. Към делото, защото Ботев е наясно, че без пропаганда всяка революцията е обречена.
Последните редове вписани в личния му бележник сякаш са не само епилога на неговия героичен живот, но и пророчество и обещание:
„Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога.
Приятели! Днес, часъ по 9 ще да целунеме на нашето отечество, свещената земя! Благодаря ви за доверието, което имахте към мене, и за любовта, която показахте към своето нещастно отечество.
Живи или мъртви вие ще да бъдете.“
И те бяха и винаги ще бъдат!
Красимир БОГДАНОВ - историк, докторант, член на Македонския научен институт - София
