Първи стъпки...
„За умственото развитие на един народ способстват разни начини, а един такъв начин за умственото развитие на едно общество е основаване на читалище”.
Така младите учители от село Търнак, Врачанско приканват будното население на 19 ноември 1899 г. на общо събрание за основаване на читалище в селото, което да буди и укрепва държавното, гражданското и народностно съзнание, интерес към образование и обща просвета.
На учредителното събрание на 28.11.1899 г. основателите дават на читалището името на великия българин „Васил Левски”. Приет е устав, взаимстван от Белослатинското читалище а в Читалищното настоятелство са избрани Лазар Станов – председател, Тодор Попов – подпредседател и касиер, Вълко Цанков – деловодител и Начо Минков – библиотекар. Едва на 20.08.1901 г. със заповед № 956 на Министерството на народното просвещение уставът на читалището е утвърден. Още на 31 декември 1899 г. в новата сграда на училището се играе пиесата „Светулка” за в полза на читалището – като зрителите заплащат входна такса от 40 стотинки за първи ред, 20 ст. за места на втори ред и по 10 ст. за децата.
Голямо е желанието на народните будители за собствена сграда. На 20 юли 1922 г. е учреден фонд „Постройка на читалищен дом” и Комитет за събиране на помощи. За попълване на фонда ръководството организира общообразователни курсове и отдава под наем 96 дка от читалищните земи в местностите „Могилката” и „Попишкия път”. През 1925 г. Общината отпуска на читалището 100 дка от общинската мера за вечно ползване и така в края на 1953 г. събраната в читалищния фонд сума надхвърля 500 000 лева. С голям ентусиазъм жителите на Търнак помагат за строежа на просветния дом. През 1925 г. Вълко Панков дарява 50 кв. метра за строежа, през 1927 г. Общината отпуска ½ дка за строеж в квартал 112 по плана на селото, а през 1953 г. дворното място на Асен и Петра Каменови в квартал 37, парцела V се прехвърля на името на читалището.
Читалищното настоятелство спазарява изработването на плана и поемните условия за постройка на площ от 400 кв. метра с предприемача Алекси Анков.
С водосвет основният камък е положен на 07.11. 1933 г., като за целта е написан акт, поставен в стъкло със зехтин, запечатан и зазидан в основите на сградата. През март 1934 г. след смъртта на предприемача, строежът се продължава от читалищното настоятелство по стопански начин.
Поради недостиг на средства следват прошения до Министерството на народното просвещение, а от населението са събрани 130 000 лева, като всички дарители са вписани в Златната книга на дарителите.
През 1937 г. строежът се възлага на предприемача Борил Могилски от Бяла Слатина и на следващата година завършва грубото строителство на сградата. Комисията по приемане на читалищния дом възлага на Д. Лингорски – софийски художник да изработи декорацията на салона срещу облигации на стойност 20 000 лева.
На 21.11.1939 г. салонът е открит с представяне на пиесата „Хан Татар” при цена на билетите от 8 до 20 лева.
През дългите зимни вечери читалищният салон привлича жителите на селото. Годишно се играят от три до пет пиеси, а през 1928 г. са държани 9 публични сказки по възпитание, просвета, медицина, земеделие, скотовъдство и религия. На следващата година се играят пиесите „Сватосване” и „Безпаричие” на Чехов и „Майстори” от Рачо Стоянов. След всяко представление народното веселие продължава с концертите на читалищния хор и оркестър с ръководител Кирил Третяк.
На 14.12.1932 г. под ръководството на Данчо Николов, Никола Ценков и Димитър Ангелов започва работа постоянна любителска театрална трупа, а през 1936 г. е учреден любителски струнен оркестър с диригент Първан Ганчев Първанов.
Особена грижа читалищните дейци полагат за основаване на библиотека, започнала дейността си с дарение от 61 книги и сума от 416 лева. През 1936 г. книжният фонд наброява 940 тома, а през 1945 г. библиотеката разполага с 1 672 тома. Още през 1932 г. към читалнята е учредена детска библиотека и за целта са закупени книги на стойност 1000 лева.
През години броят на читалищните членове е различен – от 40 ентусиасти в началото, през 1946 г. те достигат до 278.
Не угасва искрата на просвещението, подета от първите читалищни дейци. Не ще се забравят имената на дългогодишните председатели: Йото Марков, Цанко Вълков, Райно Йовински, Никола Цанков – удостоени с почитта на своите съграждани и осъдени на НЕЗАБРАВА.
ПЪРВИ СТЪПКИ В ТЕАТРАЛНОТО ДЕЛО
Из спомените на Иван Попов Трифонов - един от основателите на читалище „Васил Левски” – село Търнак
„Първата пиеса, която е дадена в селото ни е „Осман паша”. Представена е към 1896 г. в старото училище до църквата преди основаването на читалището. През същата година е правен опит за основаване на читалище, но не са запазени никакви документи. Първата пиеса след основаването беше „Светулка. Аврам Николов играеше ролята на баба Цонка, така че мустаците му личаха под забрадката. Аз бях в ролята на общински съветник и получих насърчение.
Що зор дордето общината да се съгласи за събарянето на стените в старото училище. Вечният майстор на читалището Куно Николов се запретна на работа. Преградата между две стаи рухна. Чудесен майстор беше той на развалянето. Каква радост и облекчение почувствахме. Няма вече хамалогия по направата на сцената. С време старото училище се приспособи за сцена. Големи затруднения срещахме при даване на представленията. Направата на сцената, събирането на столове съставляваха най-голяма грижа на актьорите. За вратар се избираше човек, който да бъде силен, за да подпира вратите от насилието на любопитните, които искат да гледат пиесата безплатно. Всеки актьор се грижеше да си достави най-оригиналното, а не най-подходящото облекло. Дългата брада и мустаци, големият калпак и потури, дългата коса, че и пояс бяха на чест при даване на представление. Комедията беше на чест. На нея се дължи та и в последствие и трагедия когато давахме да има смях. Всеки актьор гледаше да се хареса на публиката със своята комичност.
Даваме комедията „Иманяри” от Васил Кънчов, преработката на разказа в комедия го направихме ние. Подир пладне вмъкнахме магарето на Милевци зад сцената. Мръкна се. Публиката приижда. Нашия „колега актьор” ето че по едно време се кани да си покаже устанлъка и надига уши. Покойният Марко Каменов държи магарето за опашката и тегли. „Колегата” млъкна. Ей, че падна смях! Вечерта видях голям зор доде да открадна расото и килимявката на баща си. Когато да изкараме магарето на сцената – не ще, тегли се назад и публиката чака. Ами ако рече сега да си покаже магарещината?....та вързах го здраво за дирека. Проклетото магаре се уплаши и не мръдна до края на действието. Смях в публиката до забрава, смях и на сцената. Аз играех ролята на попа. Тая мила сцена няма да забравя през живота си.
Често пъти властта идваше нахална и се натрапваше като влизаше насила и гледаше безплатно. Да бъдеш властник и да дадеш 1 грош за билет, значи да не се чувства тая власт.”
Маргарита ВАСИЛЕВА, Държавен архив - Враца
