Има една песен за Балканджи Йово. Същият този Балканджи Йово останал без ръце, без крака и без очи, но не дал „хубава Яна на турска вяра“.
Хубавата Яна му я взели и в края на песента той не може да помръдне, а Яна изчезва някъде в небитието. Или може би тръгва към другия си живот?
Чувал съм да казват, че това не било точно народна песен, дори се говори, че Пенчо Славейков се е намесил в тази балада.
Мисля си – като е останал без ръце, без крака и без очи, какво ли си е мислел Балканджи Йово, докато му изтича кръвта. Нямам идея, дори не знам дали изобщо си е мислел нещо, или смазан от болка – и душевна, и физическа, просто е попивал с кръвта си в земята.
Такива работи ми се въртят в главата, като гледам как секат с модерните брадви, наречени флексове, тялото на един паметник. Отрязаха му на съветския войник ръката и заедно с шмайзера тази ръка легна на земята. После му махнаха главата. После българската майка с детето – и тя легна на земята. И над върха на паметника грейна едно ослепително слънце. Едни щастливи гълъби – освободени и радостни, плуваха в синьото небе.
Някои хора се радваха или се преструваха, че се радват. А други – като мене, някъде в Балкана, тръгнаха към селските гробища. Като видях как паметникът слиза на земята, аз тръгнах към гробището, където е погребан убитият ми дядо. Дядо ми Никола е убит при Страцин във Втората световна война. И в тоя посечен паметник – говоря за паметника на Съветската армия в София, сигурно има и една прашинка бронз, и една капка кръв, оставени и от него.
Гробът на дядо е потъмнял, буквите трудно се виждат, малко мъх има и аз трих с една телена четка и буквите, и мъха, трих и исках да забравя какво се случва в момента.
Велики смелчаци са днешните наши управляващи. Старозаветният Давид е истинско джудже пред тях. Те, милите, днес победиха Съветската армия с флексове. О, ако това беше някога, те с картечници щяха да я спрат. Тая Червена армия, която спря чак в Берлин.
Голям грях пада върху съвестта на тези, които режат паметници, сякаш са боклуци за скрап.
Който реже паметниците за скрап, е направен не от кал и дух божий, а от скрап – от злоба и от безсилие.
Този паметник, който изчезва днес парче по парче, подобно труп на животно в кланица, тепърва ще се връща в гузните съвести на тези, които днес с флекс в ръка са се запътили към бъдещето.
Внимавайте много, скъпи резачи и убийци на паметници – внимавайте много да не си порежете пръстите.
А утре сутринта ще отида пак на гроба на дядо, за да сложа нов здравец, защото старият е поизсъхнал. И ако мога да намеря някъде в телефона си песента за Балканджи Йово, ще му я пусна.
Николай МИЛЧЕВ
