Българската писателка и общественичка от началото на 20-ти век Евгения Марс, близка приятелка на Иван Вазов е оставила своя спомен за последните години от живота на писателя. Двамата ги свързва „красива духовна дружба“, продължила „без каквато и да било сянка“ до смъртта на Вазов. Запознават се през 1906 година в Славянското дружество в София, когато там е гост Граф Игнатиев. Съпругът на г-жа Марс се познава с Вазов много преди това, от Пловдив, „в Румелийско време“, били са заедно емигранти в Русия. Жени Марс разказва:
„Неговият живот бе тих, скромен. Средствата едва му стигаха за най-необходимото. Въпреки това, обаче, той бе доволен и щастлив. Умееше да свързва умело двата края, и никога не протягаше ръка за помощ към когото и да било. Нещо повече – Вазов отделяше от скромните си средства за всички ония, които се обръщаха към него. А те не бяха малко.
Зает винаги със себе си, малко време му оставаше да ходи на гости и да приема гости у дома си. Един от неразделните му и верни другари бе неговото куче Хектор. Без Хектор, Вазов не можеше да направи и две крачки. Спомням си каква голяма скръб бе обхванала големият поет, когато Хектор умря. Това беше малко преди 50-годишния му юбилей.
Вазов ми разказа веднъж как, разхождайки се една вечер в Градската градина, случайно го срещнал Димитър Петков, тогава министър-председател, вгледал се в него и му казал: „А бе, господин Вазов, защо ходиш с това оръфано палто? Отговорих му: Защото средствата не ми позволяват да живея и да се нося, както трябва. Министър- председателят Петков замълча и след малко добави: „Ще внеса в Камарата още през есента предложение да Ви се отпусне народна пенсия.“ И той удържа думата си. Отпуснати ми бяха 400 лева месечна пенсия. Оттогава започнах да живея по-човешки. И се отдадох на по-спокойна литературна дейност. Трябва да подчертая, че пенсията ми бе отпусната не от моите политически приятели, а от големите ми политически неприятели.“
До 50-годишния си юбилей, Вазов живя скромно. На юбилея му през 1920 година бяха отпуснати 200 хиляди лева народно дарение. От тази сума, обаче, той не можа да се възползва, защото наскоро почина.“
Сам патриархът на българската литература казва за своя живот: „Имах два неотлъчни спътника: бедността и вдъхновението, но работех и изливах съдържанието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, което можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах.“
Скромността, присъща на Вазов е скромността на добродетелните хора, милостта на неговата рядко благородна душа, доброто му сърце, хуманността, намират израз в добре познатото на всички ни Вазово творчество, четейки спомена на г-жа Евгения Марс, разбираме, че до края на земния си път творецът остава тих и скромен, отделя от малкото, с което разполага, за да подкрепи нуждаещите се свои съграждани.
* По материалите, съхранявани в Държавен архив – Враца, периодични печатни издания, в. „Врачанско слово“, 1937 година.
Йоанна ПЕТРОВА, Държавен архив – Враца, 2023 г.
