Житейска хроника на Владимир Т. Иванов –пътят на един учител през два века между Враца и Видин
Семейна хроника! Така сам нарича тази ръкописна книга от 176 страници, изписани с равен и красив почерк, 45-годишният тогава (1917 г.) начален учител Владимир Т. Иванов. Но това всъщност е проява на пословичната му скромност – това е разказ за житейския път на един учител по прашните пътища на българския Северозапад („десет села в пет околии и три окръга пребродих аз“), на един съвременник и активен участник в българската история от XIX и XX век (за седем десетилетия свидетел на шест войни и сам участник в две от тях), на един активен общественик с отношение към политическите борби в българското общество и интелигент с лична позиция, сътрудничил на 17 вестника в София, Враца и Видин.
Още най-ранните му спомени от детството във Враца ни връщат към обществената парализа в града около идването на Ботевата чета и бягството на турците пред настъпващите руски войски през седемдесетте години на XIX век. По-късно, покрай опита на своя дядо Иванчо хекимина, ще се връща и към началото на онзи век, към „чумавото“ през кърджалийските времена. Но основно ще разказва за българската действителност в последната четвърт на XIX и първата третина на XX век: за борбите на селяните срещу десятъка, за политическото пребоядисване, за възхода на земеделското движение в провала на Стамболийски, за позициите на комунистите по време и след Европейската война, за деветоюнския преврат и въстанието след него... Разказът е личен, но около него е картината на българската история, пречупена през оценката, личното участие, а често и личните неприятности и проблеми на един млад, но непоколебим учител: времето и падането на Стамболов (18 май 1894 г. го спасява от уволнение и изпращане в казармата за тригодишна служба като пионер), политическата агитация и кървавите избори на К. Стоилов и либералите на В. Радославов, страшните партийни ежби между стамболовисти и цанковисти при „изборите“ през 1899 г. (авторът е „свидетел“ на един убит и един осакатен в с. Малорад, както и на „кървавата драма, наречена Галишки избор ... една от многото рожби на българския либерализъм: Голема Кутловица, Садина, Тръстеник, Шабла, Бяла Слатина и т.н. – Рачо Петров трябваше да настани отново на гърба на България своите изцапани приятели“), „терора“ на Ал. Цанков, „патентованият демократ“ А. Ляпчев, и др. За да обобщи: „България в продължение на последните 30-40 години се управлява от продажните службогонци, от дясната ръка на всички насилнически режими, от ония, които днес са добри например сговористи, а утре, според кой вземе властта – известни комунисти, познати демократи, верни стамболисти, предани народняци, първи дружбаши, потайни радикали. НАШИ! НАШИ! НАШИ! Разбери най-после, нещастни ти български народе – нашите управляват България!“
„Дълбоко вярвах в своето призвание и силно желаех да му се посветя колкото се може по-добросъвестно!“ Това е символ-веруюто на един живот, преминал с мисъл за училището, учителите, учениците. Разказът за ученическите и учителските му скитания, написан в духа на най-добрите традиции на българския реализъм от края на ХIX и началото на XX век, е своеобразна история на българското образование в този начален период, с безкористността и всеотдайността, а и с парадоксите („аз свърших 3 ½ класа при учители, които бяха с първоначално образование, когато ме учеха във II отделение, с 1 или 2 класа повече, когато ме учеха в класовете“). Село по село, училище по училище – точно и добросъвестно той описва училищни сгради и пособия, заварени и дошли по-късно учители и инспектори, ученици и селски първенци. Започва със своите учители във Враца – Джукелата, даскал Мишон, стария Барзов, Иван Вълков, Цаню А. Сталийски, описва в детайли всички врачански училища след Освобождението, през които преминава (Възнесенското, при черквата „Св. 12 апостоли“, Медресето в Кемера, Еврейската къща срещу Медресето, Владишкия конак), продължава с ходенето по мъките (Лом, 1889, Вировско, Бяла Слатина, Горна Гнойница, Куле-Калугер махала), през първия пазарлък за учителската заплата, за да дойдат учителските години в Ковачица, Баница, Три кладенци, Стубел, Липен, Малорад, Връв, Голямо пещене, Неговановци, Смърдан и Видин, педагогическите училища в Лом и Кюстендил...
Изключителен принос на тази житейска хроника са по човешки обикновените разкази за Сръбско-българската и особено за Балканската война – честни, без премълчаване на комични и срамни моменти на страх и мародерства, без никаква героизация на личното му участие в спасяването на холерно болните войници на Чаталджа и Чанта (внукът на Иванчо хекимина се опазва като дядо си от заразата - с маска с чесън) и с нестихваща ярост срещу безотговорния главен лекар на болницата и неговото обкръжение, срещу автомобилите с офицери и медицински сестри, а не с ранени, срещу извращенията на военщината и огледа на чифлици зад фронтовата линия...
И в края на житейската си хроника, просто с едно вметване, един детски спомен коригира една заблуда в българската история, тръгнала от Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов и продължена от професори и академици. Като говори за Ботев, Вл. Иванов подхвърля „...незабравимият и непрежалим герой, който сложи трупа си на Вола, над село Паволче, а буйната си глава в двора на църквата „Св. 12 апостоли“ в гр. Враца, моя беден и злочест роден град“. Едно четиригодишно дете, което живее срещу църквата „Св. 12 апостоли“ и скоро след това ще учи в училището в нейния двор, цял живот не може да забрави отрязаната воеводска глава!!!
И още няколко детайла. През 1892 г. 20-годишният тогава учител, тръгнал към второто си назначение в с. Три кладенци, подарява на врачанското дружество „Развитие“ своята библиотека – 206 книги! После цял живот чете, събира и раздава книги. И в края на живота си има библиотека с около 3000 тома, подвързани собственоръчно с кожа и с надпис на гърба „Вл. Т. Иванов“ (след видинското наводнение през 1942 г. от това богатство са оцелели само .... 3 тома).
„Да бъде проклет не само в своя земен, но и в задгробния си живот от моите потомци който унищожи настоящата хроника или откъсне макар и един лист от нея. Ако пък аз съм оклеветил някого, да не видя спокоен час до смъртта си, нито след...“
На няколко места в книгата, през няколко години, Владимир Т. Иванов отправя подобна клетва. Напразно - никой не посегна на хрониката му, вече почти осем десетилетия тя се предава между потомците му заедно с част от архива му (методически разработки за началния курс, статии, стихове, басни). Една житейска хроника между Враца и Видин – през два века, три окръга, пет околии, десет села, няколко войни и хиляди благодарни ученици.
