СЕЛО
Бабичко миличка, бабичко стара,
хапни си довечера, добре си хапни –
пет-шест снежинки обезмаслена извара
и пет-шест трохи.
Не бързай за никъде, дъвчи си полекичка –
всичко наоколо е едва-едва.
И гледай гърбът ти да е към печката
и в печката да има дърва.
Николай МИЛЧЕВ
ПИСМОТО И ТИ
Понякога си мисля колко години ми остават още –
една или пет-шест, или петнайсет най-много.
И ми става спокойно, и чакам Божията поща,
и чакам писмото от канцеларията на Бога.
Не съм седнал на прага да се взирам нагоре в небето,
откъдето евентуално пощальонът ще дойде,
и не си гледам кардиограмата с разказа за сърцето ми,
написан с начупени и убийствени букви.
Не съм седнал да пея за изгубена обич и младост –
пея лошо и е ужас човек да ме слуша.
Ям солено, доста често си хапвам и захар,
претворена съблазнително в шоколад и сладкиши.
Не съм легнал да лежа, ами ходя пеша до премала –
тази дума – премала – е любима на много старовремски поети,
затова до премала си мисля къде ли е спряло
писмото, написано за мен на небето.
Къде ли е спряло, ами ако вече лети –
ако пощальонът е мълния, дъжд или сняг, или гълъб,
кой писмото ще спре? – Само ти, само ти,
нищо друго не може да бъде.
Нищо друго не може да бъде, освен любов и любов –
ще го повтарям, ще го повтарям, ще го повтарям
и ще си сменя адреса, и адресът ми ще е чисто нов,
и няма повече да броя – обещавам.
Никакво броене на годините, глупости са това –
глупости са това на търкалета и на кутийки.
Живее ми се само с тебе и ми се гледа света,
който понякога като тебе е хубав.
Николай МИЛЧЕВ
ЯБЪЛКИ НАСРЕД ЗИМАТА
В снега видях нападали ябълки – една до една,
мигат и се припичат на слънце.
Много са сладки – пълни са със захар,
нищо че са насред снега и кожата им е изпръхнала.
Колко са жълти и кръгли, и свити в себе си –
самоотвержени зимни ябълки, нападали по земята.
А снегът не е голям, тънък е – покрива ги до очите
и ябълките премигват и светят, светят.
И на дървото също са останали ябълки –
сестрите и братята на падналите,
и те също са сладки – непременно са медени,
само че гледат снега отгоре, а ябълките в снега гледат небето.
Ябълките по клоните си люлеят краката и ръкопляскат –
какво друго да правят, освен да ръкопляскат
и от време на време да свалят шапка
на роднините си, скочили на земята?
И защо са скочили тези ябълки на земята, да ги питаш,
защо не са се престрували на звезди или коледни играчки?
Може би им се спи или не им се живее във въздуха,
или свят им се вие от толкова вятър?
А снегът никак не е голям и от студ е хванал коричка,
и от студа ябълките имат бисерни герданчета.
Много са хубави – сврели са се в снега и не дишат,
и герданчетата им са цветни и най-различни.
Но защо да сравнявам едните и другите ябълки?
Радвам се на студа, на ябълковото дърво и на синия въздух.
Който иска, виси, който иска – се търкаля и пада…
Сладки ябълки насред зимата – мои малки момичета.
Николай Милчев
