Гледам снимката от вестник, излязъл през 1928 година. Под нея чета „Завчера в неделя се извърши промоцията на първия випуск от нашия Ветеринарен факултет. На снимката са младите ветеринарни лекари заедно със своите професори. Между свършилите е и г-ца Мара Георгиева – първата жена ветеринарен лекар в България.“
Първите в професията! Те винаги са правели впечатление, особено ако са жени и то по онова време. По стари обществени правила се е считало, че жената трябвало да върши само къщна работа или занаят, който може да се работи само вкъщи. Много смелост е трябвало, за да се прекрачи тази средновековна догма.
Дядо ми - Петко Георгиев е бил ветеринарен фелдшер. Човек с амбиция в своята професия, но не се смущавал от това, че неговите деца ще го надминат. Напротив! Успял е да им повлияе и станали ветеринарни лекари.
Вуйчо ми – д-р Никола Георгиев (1901 – 1966 г.) е завършил в Чехия. Помогнал е на много хора като ветеринарен лекар на пазара на животни и в Държавния ветеринарно-санитарен контрол – София.
Майка ми – д-р Мара Георгиева (1903 – 1976 г.) е родена във Враца, където е преминал животът на родителите й, а също и детството й. Била е силна ученичка и високият й успех е отварял за нея вратите на съществуващите тогава висши учебни заведения. По това време се открива Ветеринарният факултет в София, майка ми постъпва в първия випуск – били са три момичета.
Започнали усилни дни на лекции, упражнения и самостоятелна работа над книгата. Първите са минали през своите неизбежни трудности – недостатъчна материална база и трудно набавяне на учебници. Не е имало студентски общежития, квартирите са били влажни мази, студени тавани. Малките деца на хазяите в желанието си да играят с каките са пречели на подготовката им. Ентусиазмът на целия курс е бил голям. Рядко явление е било някой студент да се яви неподготвен на упражнения, още повече на семестриален изпит. От многото случки, минали през студентските години на майка ми, паметни са останали за нея две:
Било на летището в Божурище, край София. Студентките са поканени да се качат в самолет, за да „направят един кръг над София“. Всички отказват освен майка ми. Пилотът й казал „Дръж се здраво за седалката“. Почувствала голямата бързина, с която самолетът се издигал, вече виждала хората като движещи се точки, а къщите като кибритени кутийки. Видяла София „като на длан“. Спускането пилотът извършил спираловидно, с малък радиус, майка ми имала чувството, че „се върти като вретено с прежда“.
Било през последния курс, прибирали се от последното учебно упражнение. Всички радостни, семестриално завършили, оставал държавният изпит, докторатът и вече ставали ветеринарни лекари! Майка ми мислила да се връща във Враца. Ненадейно проф. Грозю Диков й казал: „Георгиева, ти си старателна и силна студентка, говорихме да останеш на работа при нас, не само жени-лаборантки да работят.“ Неочаквано! В противоречие с мислите й за Враца – без да мисли – отказва.
След завършване на факултета е изпратена по разпределение от тогавашното Министерство на земеделието и държавните имоти, в Несебър. Първият й работен ден е бил на 23 юли 1928 г. Малък ветеринарен участък, сприятелява се с хазяйката, влиза в компанията на учителите. Независимо от трудностите през първите дни, работата е вървяла доста добре. Но към края на същата година й съобщават, че от началото на 1929 г. трябва да премине на работа в с. Хлебарово, Разградска област. Там имало по-голяма необходимост от ветеринарен лекар, обещана била по-голяма заплата. Майка ми се премества, като е знаела предварително, че е труден район.
По-нататък пътят й на ветеринарен лекар продължил в Криводол, Ветеринарната бактериологична станция – Враца, с. Зверино, и пак Криводол. Обикновеното ежедневие на участъковия ветеринарен лекар не е лека и приятна разходка. От сутринта вземала голямата чанта с лекарства, качвала се в двуколката и потегляла на път. Поради малкото ветеринарни лекари и фелдшери, районите са били големи и през деня е трябвало да обиколи по няколко села. Втората сериозна трудност са били редица заразни болести по животните. Върлувала е шарка по овцете, голям брой коне са давали положителна реакция за САП – заболявания, борбата с които е била изключително трудна. В резултат на работата на ветеринарните лекари заразните болести по животните са били ликвидирани. След заразните заболявания е идвало ред да бъдат лекувани другите заболявания. Как се е справяла с всички тези трудности – тя си знае!
През време на своята практика, като на всеки ветеринарен лекар, стопаните са гледали на нея като на спасител. Разказвала ми е как една стара, бедна жена в с. Зверино е плакала, че ще й умре кравата, с която е изкарвала прехраната си; как един стопанин с окъсани дрехи в с. Хлебарово е предлагал „всичко“ само да му бъде спасен конят – хубаво, силно животно, но със счупен гръбначен стълб. Разказвала ми е за отчаяни мъжки сълзи на овчар в с. Пудрия, Врачанска област, който загубва стадото си в резултат на заразна болест.
Запомнил съм от детството. Беше една вечер преди да запалим лампата, майка ми разказа за нейно премеждие. Един хубав ден решила да не взима двуколката, а да оседлае направо коня. Привечер като се прибирала искала да скъси пътя и не минала по шосето, което се виело по баира, спуснала се направо. Конят – младо, енергично животно, прескочил голям трап и тя се преметнала през главата му, паднала пред краката му. Когато станала, животното стояло зад нея, гледало уплашено и треперело – умно животно, тя не се бояла от него. Погалила го и го повела към селото. После добави: „Ако беше стъпил на мене, там да съм останала, никой нямаше из баира.“
И колко пъти е рискувала здравето си, когато е трябвало да постави лекарство в очите на конете за откриване на болестта САП. Конете пръхтели в лицето й като изхвърляли пръски от носа, а част от тях давали положителна проба за хората.
В работата си е имала надежди, разочарования, възторзи и огорчения. Преживяното прави хората мислещи и чувстващи.
Практиката е богата с примери, когато ветеринарните лекари са спасявали животните на хората, като в някои случаи са рискували своето здраве. И думата „Докторе“ звучи не само като обръщение към лекаря, но и благодарност към него. По пътищата между селата много пъти майка ми е била мокрена от дъжд и сняг, оказал се фатален за нея. Освен дъжд, духал и студен вятър. Простинала, разболяла се от ревматизъм, после се усложнило в сърдечно заболяване. Започнали отоци по краката и прилошаване, които изискват лечение. Заедно с баща ми решили да преустанови работа като участъков ветеринарен лекар.
След години, почувствала се здрава, през есента на 1949 г. постъпила като ветеринарен лекар в Софийската кланица. Много пъти съм ходел там и съм се учудвал как успява да прегледа толкова много заклани животни. При това задачата е много отговорна – от нея зависи здравето на хората. Спомням си, беше преди 1950 г. Столицата живееше с трепетно новогодишно очакване. Улиците и магазините изпълнени с хора, блестящи витрини, покупки, пожелания…. Тези дни, заедно с колегите си, мама работеше до късно вечерта, защото нуждата за тазгодишната трапеза изискваше това. Прибираше се преуморена и премръзнала. Минават месеци. Старото заболяване започва да се пробужда. Прибавят се и други заболявания. В началото лекарствата помагат, но в последствие - все по-слабо. Налага се ново напускане на професията и то завинаги. Връща се в гр. Криводол като пенсионерка. Минават години на поддържане с лекарства, четене на медицинска литература и обикновена къщна работа. Враца е близо до Криводол и аз често я посещавах. Виждах я как остарява.
Едно ноемврийско утро на 1976 г. сърцето на мама престана да тупти.
Тя беше обикновена, скромна жена. Считаше, че главното в живота й не са дамските моди и надменното отношение, а благородният и богат интелект.
Учеше ме да осмислям живота, да търся човешкото. Беше дисциплинирана, но смела и твърда жена. Не винаги е успявала, но беше оптимистка - при неуспехи мислеше за нови начини на действие.
Когато я одумвали през време на следването, че се завира в мъжките работи, тя отговаряла с храбра защита: „След мене много момичета ще се покажат“. Ветеринарните лекари са факт и никой не може да го отрече.
През последните месеци от живота си, ми е казвала: „Сега има много нови лекарства, науката напредна… Ветеринарните лекари знаят и могат повече, а и повече години работят от мене. Ние бяхме първите…“
Този спомен ни е оставил Ивайло Найденов - синът на първата жена ветеринарен лекар в България – д-р Мара Георгиева, жена, олицетворяваща силния български дух, непоколебимата воля за знание и помощ в служба на другите. Смелостта, твърдостта, любовта, грижата са само малка част от добродетелите, присъщи на д-р Георгиева и въплътени в българката от началото на 20-ти век, качества, характерни и за съвременната българска жена.
Йоанна ПЕТРОВА, Държавен архив – Враца, 2023 г.
* По материалите, съхранявани в Държавен архив – Враца, личен фонд № 1271 „Маринов, Марин Христов“, Инвентарен опис №1, архивна единица № 28 „Спомени за първата жена ветеринарен лекар в България - д-р Мара Георгиева от Враца от Ивайло Найденов“