125 години от рождението на Дико Илиев

125 години от рождението на Дико Илиев  (1898 – 1984)

„Когато и да пуснете радиото, може да чуете „Дунавското” или „Добруджанското”, може да е „Лудо-младо” или „Наша гордост”. Те всички са наша гордост. Изумителна музика! Но нима човекът, който кара нашата душа да трепва е безименен? Неговото име е Дико Илиев.”  (Ат. Иванов” „100 години духови оркестри в България”)

 Създателят на народните ни маршове и хора оста­ва анонимен за широката публика близо пет десетиле­тия. Но всеки преглед на историята на оркестрите в България задължително включва и неговото име. Пре­ди да зазвучат по радиото, творбите му прозвучават още с написването си, от военните оркестри където свири, за да тръгнат по селските мегдани, да зазвучат на всеки празник.

Изворът на тези мелодии е с. Карлуково, Ловешко, където е роден Дико Илиев на 15 февруари 1898 г. в бе­дното семейство на Цона и Илия Дикови. Стига само до четвърто отделение, за да помага на баща си. Го­лямата мечта на момчето обаче е музиката. Сам си изработва върбова свирка за удивление на всички. За това време той споделя:

„В средата на родното ми село Карлуково в ония години имаше геран. Вечерно време там се събираха моми и ергени и играеха хора. Сами пееха и играеха. Аз бях овчарче, върна се привечер, седна пред къщата и слушам веселата гълчава Една вечер пак така си седях пред къщата и откъм герана чух особен глас - отначало ми заприлича на рев на биволица, после се измени, издигна се, изтъня, направи хубава извивка. С всички сили затичах към герана. Беше през 1909 година - много добре помня. Аз бях единадесетгодишен. Въртеше се голямо хоро. В края на мегдана беше запален огън и още отдалече видях един човек в средата на хорото. Той сви­реше на някакъв инструмент, полюшваше го в такта на мелодията и по него се явяваха златни отблясъци от огъня. Колкото повече наближавах, толкова повече музикалният инструмент блестеше и ми се струваше, че човекът държи в ръцете си отломък от златна руда. За първи път виждах флигорна - беше чисто нова и я гледах и слушах ненаситно. В душата ми се появи вяра, че ако взема бляскавата флигор­на, веднага ще мога да изсвиря едно хоро. Цялата нощ се въртях в безсъние, флигорната блестеше в мрака и държеше очите ми будни. Чаках да дойде човекът с флигорната Той идваше и свиреше ненаситно, а мъката ми растеше и с вся­ка следваща мелодия, постепенно се топеше всичко радост­но, що имах в детството."

  През 1911 г. 13-годишният Дико Илиев постъпва като музикантски ученик в духовия оркестър на 16-ти Ловченски пехотен полк в Ор­хание /Ботевград/. Негови учители са Димитър Хараламбиев и Йосиф Кубичек. Започва с тромбон, поне­же местата по флигорна са заети.

За тези години той разказва: „Но най-обичах да лъскам музикалните ин­струменти, търках ги с вълнен парцал, после ги изнасях на двора и те така блестяха на слънцето, че в очите започ­ва да прижуря, не можеш да ги гледаш."

Чиракуването му трае само пет месеца. Талантът му се проявява много по-рано от други­те ученици с първите си опити за композиция и е включен да свири в оркестъра. Службата му като музи­кантски ученик трае до 1-ви април 1918г. За изключително старание и умение в овладяване на музиката той е про­изведен в чин ефрейтор.

   Започват войните. Заедно с оркестъра и целия полк Дико Илиев е на фронта. През 1912 г. е с духовия оркестър на 16-ти пехотен Лавченски полк. Музикантът Дико Илиев взема участие и в Първата световна война в състава на Първа българска армия. През 1916 година 16-ти пехотен Ловченски полк заминава на помощ на Трета българска армия в Добруджа при ус­тието на река Дунав и река Серет. Пак е война и е странно и чудно как сред ада на световната касапница се ражда хоро, пълно с необуздана жизнерадост, с празничната шумотевица на нашенските па­наири и сватби. "Тук на Серетския фронт написах първото си хоро "Искърско хоро". То ми напомняше за родния край и трябваше да весе­лим войниците в тежките дни на войната", споделя бай Дико. През 1918 г. полкът на Дико Илиев заминава за Македония като минава през Браила, Плоещ и Букурещ.

На 1-ви май 1919 г. постъпва с из­пит като баритонист в духовия оркестър на Военното училище -София с диригент Тодор Хаджиев. От музикантите на Гвардей­ския оркестър и на Военното училище е съставен сборен сим­фоничен оркестър - „Оперната дружба", която 3 години по-късно става държавна опера. Тук свири около 9 месеца на първи тромбон.

През 1931 г. Дико Илиев постъпва като баритонист в новосъздадения духов оркестър при Оряховските казарми. Диригентът Александър Вейнер оказва голямо съдействие за повишаване музикалното му май­сторство.

В периода1935 -1938 г. е във Воен­ния оркестър в София при капел-майстор Касабов - като барито­нист и старши на оркестъра.

През 1938-1957 г. Дико Илиев се връща в оркестъра на възстанове­ния 36-ти пехотен полк.

Девети септември 1944 г. заварва частта му 36-ти Козлодуйски полк с духовия оркестър в Босилеград. С нея Дико Илиев участва в Отечествената война в края на първата й фаза.

През 1947 г. полкът в Оряхово се разсформирова и Дико Илиев отива в 11-ти пехотен полк в Сливен. Тук написва прочутия марш „Сливенци при Драва".

През 1948 г. печели обявения кон­курс за военни диригенти, с изпити по дирижиране, хармония и оркес­трация. Пише доклад върху харак­терните особености на българска­та народна музика. Поема поста след 3-месечен стаж в оркестъра на авиацията при диригента Байдинов, заедно с офицерско звание - лейте­нант.

      Дико Илиев се свързва с Врачан­ския край след женитбата си с Ана­стасия през 1919 г. Като селско чедо свързано със земята, търси хубаво място за земеделие. Изселват се в село Войводово, Оряховско. От 1922 до 1928 г. живее в с. Букьовци /Мизия/. Отпускат му 25 дка общинска земя. На земеделието той посвещава 10 години от живота си. Но музика­та е неразделна негова спътница и през този период. Свири по сватби и кръщенета, по панаири и сборове из цяло Белослатинско и Оряховско.

Тук започва да композира - Букьовско, Грънчарско, Самоковско, Веселият Иванчо. Тук, заедно с пър­вите северняшки хора, през 1928 г. организира и първият от много­бройните духови оркестъри на Северозапада.

Когато през 1931 г. Дико Илиев постъпва във военния оркестър на Оряховския гарнизон, едва ли подо­зира, че свързва името си завинаги с този град, за да стане негов символ и емблема. Въпреки че музикантска­та му кариера в оркестъра протича с няколко прекъсвания поради про­мените в полка, той отново и отно­во се връща в Оряхово. За да се върне през 1948 г. като негов диригент и да продължи да работи дълго и след пенсионирането си през 1957 г.

„Под това небе, на този дунавски бряг, сред хората на този край той живее и работи повече от 40 години. Тези години са белязани с най-пло­дотворната му работа, с най-ярки­те му произведения." (Л. Цветков)

По това време Дико Илиев става основател на профдружеството на музикантите. До 1947 г. той орга­низира 19 профмузикални групи в околията. Създава и Детски музи­кални школи в Оряхово и Мизия.

  Наследство от творческата дей­ност на Дико Илиев в Оряхово, ос­тава традицията всяка неделя и на празник, на градския площад да се вие хоро от мало и голямо. Оряховчани са първите, които изпълняват току-що наредените от ръката му ноти, първите, ко­ито чуват чудните му мелодии, първите които заиграват хората му.

С тях споделя и най-радост­ните и най-тежките събития в живота си. През 1935 г. създава „Александрийка", в памет на сво­ята непрежалима дъщеря. Тук се ражда и дъщеря му Александрия, а с нея и хорото „Веселото Санче". Сред най-популярните му хора са и:

Майски цветя, Пробуждане на пролетта, Майско хоро, Игривата циганка, Скок, Дайчовото хоро, Билка, Лудо-младо, Народна душа, Тодорка, Нашето Ленче, Селски празник, Буйна младост, Край чешмата, Зиг-заг, Оряховски юнак, Добруджанско хоро, Наша гордост, Букет песни, Ганкино, Кръшен венец, китките Оряховска идилия, Жетварски песни, Веселите близнаци, Олеле бате Иване, маршовете Напред другари, Катюша, Осма Ботевградска диви­зия, Козлодуй пред 1 май, Младежка клетва и др.

Музикалното наследство на Дико Илиев наброява 56 народни хора, 16 марша, 7 китки, 1 рапсодия и град­ски шлагери. Всичко, което пише е за духов оркестър. И всичките му произведения се свирят от професионални самодейни състави, разпространяват се като народна музика, често без името му.

„За Дико Илиев може и трябва да се пише много” – казва музиковеда Николай Кауфман. „Това е наистина народен композитор”.

 Признанието идва с известно закъсне­ние - Дико Илиев става заслужил деятел на културата. Но истинското признание народният композитор получава много, много отдавна от войниците, които с го­лям мерак играят първото му хоро - Ис­кърското. И винаги, когато под звуците на неговата музика се разлюлеят пъст­рите луди вълни на празничните хора.

През 1973 г. се чества неговият 75-годишен юбилей във Враца (ДНА) и в Ми­хайловград (днешна Монтана) в клуба на културните дейци. През 1978 г. се отбелязва неговата 80-та годишнина в Михайловград и във Враца, къ­дето е изнесен концерт от Гвардейския духов оркестър - София.

 На 24 май 1979 г. той е удостоен със званието "Заслужил деятел на културата" От 1983 г. е член на Съюза на Български­те композитори.

Получил е и отли­чията:

Медал за участие в Балканската война 1912-1913 г.

Медал за участие в Първата световна война 1915-1918 г.

Медал за участие във Втората световна и Отечествената вой­на 1944-1945 година.

Юбилейни медали -1300 г. България, ме­дал за заслуги към БНА; орден "Червено знаме на труда", ор­ден "Кирил и Мето­дий" - II степен.

Носител е на звани­ето „Почетен гражда­нин на Враца” с протокол № 28 от 05.02.1988 г. и решение № 40 на ИК на ОбНС- Враца по повод 90 години от рождението му (посмъртно).

За неговия живот и творчество са напра­вени късометражни филми от режисьора Георги Младенов -"Блести златна тръба" и "Музика".

От любителския киноклуб във Враца е из­готвен филм със засне­ти моменти от чества­нето на юбилея през 1978 г. във Враца.

През 1988 г. признателните оряховчани поставят началото на празниците на духовите оркестри „Дико Илиев". На тях си дават среща ду­хови оркестри от цялата стра­на - професионални, общински, уче­нически, сборни, някои от които с мажоретни състави.

Танцовите постановки по негови­те хора са традиция за Оряховските празници.

От 2005 г. се дава и награда за нова духова музика. Читалище „Надежда 1871" ревностно съхра­нява наследството на Дико Илиев. Издава четири компактдиска с не­известни хора на композитора.

През 1984 г. Дико Илиев и неговата дъщеря Александрия лично даряват документите от личния живот, от служебната и обществената дейност на композитора в Държавен архив – Враца – ф. 1151, с 3 инвентарни описа и 47 архивни единици.

И след изминалите 125 години, когато и да споменем името на Дико Илиев, все трябва да го честваме. Името му е символ на радост, името му е символ на празник!

Маргарита ВАСИЛЕВА, Държавен архив - Враца