Враца плюс - вести от Дунав до Балкана
Вести от Дунав до Балкана
Пегас

Стихове от Петър Доневски

  11.12.2022 21:11
Стихове от Петър Доневски

Ти ли си това Европа           

 Да вярвам ли?

Когато чезне моят роден дом

Когато чезне моят хубав град

Когато чезне моята свещена Родина…

Ти Европа си тиха и невъзмутима…И гледаш…

И не усещаш моята болка сърдечна…

Помръква моя стар Балкан…И Равнината…

Бавно и обидено загиват селата

Напускат земята ни нашите деца

Това ли си Европа…Това?

Не, не-е-е…аз не разбирам

твоите приказни ценности,

Не разбирам тая стара Европа,

дарила света с мъдрост, упование и светлина…

А мойта Родина потъва в гибел, тежка беда

и ми чертае скръбна и тъмна съдба…

Със залези тревожни и необратими,

с тежка обида, покруси необозрими…

Не, не те разбирам Европа…

Аз… аз… разбирам само моята България,

С топло бъдеще, светло начало, възход,

с българско слово, слово заветно

С българска обич, надежда, сърдечност…

С българска вяра и българска вечност.

 

                М о л и т в а

              Господи, Господи…Наш Господи…

              Гледаш ли от горе Господи

              Какво става днес в България, Господи?

              Как всичко българско лесно отричаме

              И към Европа захласнато тичаме… Тичаме…

              Отричаме  Левски и Ботев, Бенковски и Вазов

              Отричаме турското робство и клането Баташко

               Отричаме име, достойнство и минало,

               Минало , наше юнашко.

               Какво от нас ще остане за утре,

               Какво ще кажат за нас младите хора?

               Ще бъдем бедни, безродни, сразени

               С далечни спомени,  с минало озарени.

              Душата ми сега е…Въздишка  просълзена…

               С тежка мъка, покруса, тревожни сигнали,

               Че политици  безбожни, наши родофоби,

                На други хора мойта вяра  тъй евтино са дали.

                Защо живота ни така жестоко, злобно

                И без пощада, ядно е  ударен

                С разруха и обиди и прозрение злокобно?

                Защо сънят ни днес е толкова несигурен, кошмарен?

                Боже мили… Боже…Събуди ни…

                Спаси свещената моя България

                Очите тъмни, мъгливи….Отвори ни…

                Спаси ни от тежката житейска авария.

                Не видиш ли Господи…Гордостта ни чезне от челата

                Напускат  земята ни нашите деца

                Обидено и бавно  умират селата,

                Няма и помен, нито педя следа

                От гордата наша България.

                Господи, наш Господи…Остави ни България…

                С топла вяра и бъдеще светло,

                С българско слово, слово заветно.

                Със завета на нашите първи будители

                С правда българска, с български род…

                Прати на земята ни нови вестители,

                Да има България с нов и достоен живот.

                Дай ни майчина обич, надежда, сърдечност,

                Дай на децата ни радост и щастливи дни

                Дари  България  с българска вечност, мъдрост и семе,

                 Семе българско пак да кълни.

                 Господи, Господи,  наш господи…

                 Колко ни е мила България.

 

                               Обидена душа

                                                   На умиращите български села.

                              Къде остана оня весел селски двор

                              с палавото мое детство,

                              с обичта на мама, тати, селския събор,

                              събрал и смях, веселие и приказно наследство?

                               Къде е родният ми дом, градината с цветята

                               и  вечерният лъх на тихото поле,

                              донесъл мириса на билките, житата…

                              И кой ли равнината така безмилостно ми взе?

                               Обичам тази  тиха, мълчалива равнина

                               и въздуха, и чернозема и простора,

                               родила с много обич, с теглила,

                               герой от трудовите  селски хора…

                           Сега стоя пред къщата…Осъден  и бездомник странен,

                              в двора с бурени…Прозорците разбити… И вратата…

                             и като гост от никого неканен

                            тръпна тихо с болка в главата.

                               Простете градски улици, площади,

                               от  никого не искам градско опело

                               но легна ли покорно в земята,

                               гробът ми да е в моето село.

                                                                  

                           Петър ДОНЕВСКИ

                                       

Последни
Анкета
Къде ще посрещнете Нова година?

Резултати