На литературна среща във Враца Клуб на дейците на културата/ КДК/ представи поетесата Славка Иванова.
Славка Иванова е родена във Враца и е автор на пет стихосбирки. Въпреки, че е завършила медицина и цял живот работи като лекар /ревмокардиолог/, поезията е неотменима част от нейния живот.
Ето какво сподели на срещата нейният племенник проф.Ангел Кунов:
СЛАВКА ИВАНОВА – СИБИЛА /1924 – 2003/
Родена е във Враца на 23.02.1924 г. Баща Ангел Иванов - с юридическо образование, адвокат и общественик. Майка Донка Григорова - предпоследното осмо дете на героя-опълченец Григор Игнатов Доламов, завършва елитната гимназия във Варна; домакиня и общественичка. Славка е второ дете на семейството след сестра си Зорка, родена през 1921 г.
Ранните детски години преминават в къща на улица "Арда" 17. По-късно се преместват в първия етаж на къща, закупена от търговец на вино. Къщата е двуетажна с два двора и два изхода: на улица "Никола Войводов" 44 и "Полк. Кетхудов" 63. Дворът откъм ул."Кетхудов" е с градинка с много цветя и един кипарис, опрял снага до стълбището на входа за жилището.
Двете сестри растат под топли родителски грижи. Между тях се изгражда доверие и много силна обич, която продължава до края на живота им. Двете са заедно в игрите и заниманията. След Зорка, и Славка завършва Девическата гимназия във Враца.
Талантът ѝ да пише стихове и да рисува се проявява рано. В Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София в списание "Родна реч" има редица стихотворения от ученическите ѝ години. Тогава тя е член на редакционния комитет на вестник "Национален подем" 1941-42 година. На снимка от това време се виждат: Иванка Бошнакова, Константин Попов - учител, Лиляна Манкова, Цвятко Павлов, Цветан Ангелов (Детелин), Славка Иванова (Сибила), Димитър Митев, Венета Петринска, Ангел Страшимиров.
Първоначално живее на квартира в кооперация, която е на мястото, където сега е Сатиричният театър. Заминава за Враца, заради бомбардировките на София, при което кооперацията, в която живее, е срината от бомба. От трън, та на глог. Попада в родния град и преживява бомбардировката на 24 януари 1944 г.
След раждането на дъщеря си (1947 г.) тя я занася в София в квартира на ул. "Хаджи Димитър" и така не прекъсва следването си по медицина. Детето спи в ламаринено корито, застлано с черга. С нейна състудентка се редуват в гледането й, за да ходят на лекции. Обича да разхожда едва проходилата си дъщеря край морето, когато като млада лекарка работи в Бургас. Там ражда и сина си Лъчезар (1950 г.)
Приказките, които разказва на децата си, оживяват върху капаците на стари картонени кутии. Рисува героите, изрязва ги, боядисва ги с цветни боички и ги залепва прави; изработва дървета и къщи. Прави за елхата зайчета от картон и памук, увива в станиол орехи, нанизва и гирлянди (топчета памук на конец) и т.н.
По подобен начин се процедира и в къщата във Враца от майка ни, което ме кара да мисля, че е резултат от възпитателните умения на баба ни Донка. Още има запазени рисунки на леля вкъщи във Враца. Освен картини има и един прекрасен портрет на дядо Ангел, направен с молив.
Не мога да твърдя, че баба и дядо са рисували на младини, защото надали е имало кога в напрегнатото време на войните. Но и двете им дъщери рисуват прекрасно, нещо, което се прояви силно и при сестрите ми Юлия (и дъщерите й Стефка и Зорница) и Детелина.
През 1957 г. като лекар е в състава на българската делегация на Световния фестивал на младежите и студентите в Москва през 1957. Спомням си с какви чувства споделя впечатленията си. Незабравими остават срещите й с много хора от Съветския съюз и от цял свят. Да не забравяме, че това става 12 години след края на най-кръвопролитната Втора световна война. Не случайно тогава се пее: Деца на разни народи - ние с мечтата за мир живеем. Две от срещите я развълнуват силно - с писателя Борис Полевой и с героя на Съветския съюз Алексей Маресев.
Леля Славка - лирична и емоционална личност, преживява всяка радост и мъка. Беше покрусена от смъртта на баща си в тежката зима на 1954 г., а по-късно и на майка си през 1972. И за двамата полага медицински грижи. Не мога да не спомена, че когато е пред дилемата какво да следва: литература или медицина, решението е повлияно от инфаркта на баща ѝ.
Аз съм първият племенник и тя се радва много на бебето. Между нас имаше необикновена топла връзка, която продължи до края на живота й. Интересува се за следването ми, кумува на сватбата ни с Милена. Трите ни деца се раждат в 3-та градска болница, където работи като ревмокардиолог.
Животът ѝ е динамичен и пълен с емоции. По невероятен начин съчетава напрегнатото лекарско всекидневие с грижите за семейството и възпитанието на децата с научно-изследователска дейност и с попълване на тетрадките си с поезия. А намира време и за четене на любими поети. Като доцент и доктор по медицина допринесе много за родната кардиология. Участва в землячески срещи на които чете свои стихове. Не съм имал винаги възможност, но съм присъствал на представянето на една от стихосбирките ѝ. Популярни наши актьори четоха нейни стихове и даже беше изпълнена песен по неин текст. В един момент на лиричното вълнение на сцената се появи познатият и любим на много хора Йосиф Петров, който с патос разказа за познанството си със Славка Иванова, за нейното поетично и лекарско творчество. Тя обичаше хората, обичаше безмерно родния си град и на тях посвети интересни стихове и спомени.
Дъщеря ѝ Огняна споделя:
„Моята майка Славка Иванова обичаше родния си град Враца повече от всичко на света. Пазеше като съкровища снимките си от разходки със съученици по скалите на Балкана край града, до своя край говореше за приятелите си от тези години и общуваше с онези, които бяха останали наблизо. Предаде тази своя любов и на мен. Когато затворя очи, виждам Балкана такъв, какъвто ми го показваше в детството ми от прозорчето на бабината кухня, с водопада Скакля и Великана – скалният образ на планината прилича на главата на великан, който сякаш е разперил ръце, за да прегърне града.
Неотдавна прочетох, че в Шумен и Варна се продава за десетина лева малка книга от шейсетина страници на моята майка, кардиолог от висока класа, издание на „Български червен кръст“ от 1971 г. Предлагат я като „помагало за студентите по медицина“: "Профилактика на сърдечно-съдовите заболявания". Една утеха: близо 50 години след написването на книгата и 17 след смъртта на майка дори неин труд в популярен вид не се смята за остарял, той е високо ценен и търсен!
Майка ми беше човек с широки интереси. Ползвала е старогръцки и латински, учила е италиански, чела е на немски и руски. Често рецитираше на брат ми и мен стиховете на български символисти, към които е имала слабост още като ученичка. Тя пазеше китарата си от ученическите години, но не свиреше, а плачеше за всеки пациент, който си отиде. Имаше хубав глас, но съм я чула само един път да пее. В последните си години се занимаваше с философия; направи чудесни преводи на големите руски поети Анна Ахматова, Николай Гумильов и Владислав Ходасевич, които пазя и препрочитам в ръкопис, защото не видяха бял свят. Издаде прекрасни стихосбирки и книга за родния си град.
Славка Иванова, нашата майка, беше необикновен човек, талант с огромни медицински и литературни познания. Беше добра, всеотдайна и грижовна към хората. Такава ще я запомним.”
Забележка:
Дъщеря Огняна - Преводачка от английски и руски език на повече от 70 книги на известни писатели и поети.
Син - проф. дмн Лъчезар Гроздински; изтъкнат специалист по ангиология и флебология; председател на национално дружество и гл. редактор на научно списание. Внуци и правнуци.
Автор - Проф. Ангел КУНОВ
На снимката - Славка Иванова /семеен архив/