Иван Митев Пенчев е роден на 30 април 1898 г. в село Соколаре, Белослатинска околия. Той е първото дете в семейството на Мито Пенчев Петров и Мария Иванова Викьовска. От ранна детска възраст Иван Пенчев работи в семейното стопанство, осигуряващо препитание на цялото семейство. Израствал здрав и физически силен, добър помощник на родителите си и на умножилото се в кратко време семейство.
В началото на двадесетте години на 20-ти век завършва педагогическо образование и от учебната 1922/1923 година започва педагогическата си кариера като начален учител в с. Соколаре, където преминава основната част от неговия професионален път. Тук той учителства заедно със своята съпруга Иванка Николова. В родното му село се раждат и двете му деца – Мара (1925 г.) и Митко (1926 г.). От 1947г. до 1954 г. семейството му се премества на работа в с. Сираково. След пенсионирането си Иван Пенчев и съпругата му живеят в гр. Бяла Слатина.
Свидетелства за своя буден, любознателен характер, за родолюбивия си дух и широка култура Иван Пенчев ни е оставил в своя личен фонд № 1428, съхраняван в Държавен архив – Враца. В продължение на десетилетия той проучва корените си, както сам споменава в предговора към „Исторически бележки за моето родословие“ „работих навсякъде, всякога, когато и където условията и възможностите позволяваха“. Огромен по обем труд, изследващ 1000 наследници „за времето от 1732 – 1965 г.“, започващ с неговия пра-прадядо Никола. Четейки завещаните страници се пренасяме в далечния за нас осемнадесети век по времето на Османското робство над българския народ, когато в с. Скравена, Ботевградско е роден Никола (коренът на родословието), произхождащ от големия тамошен род Тричковци, славел се със здрави, силни, смели, будни и красиви мъже и жени. Никола не се страхувал от турците и не им се подчинявал, за засегната семейна чест убива турчин. За да се спаси от мъстта на поробителите се налага да напусне родното си село, установява се в с. Литаково, Ботевградско. Една година по-късно близки нему хора му обаждат, че турците са го открили и готвят отмъщение. Никола събира покъщнината и заедно със семейството си се заселва в района на с. Челопек, в местността „Пчелина“. Но и тук семейството му не се радва на спокойни дни – турчин харесва красивата дъщеря на Никола, Калина, започва да обикаля дома му и да задиря девойката. За да защити семейната чест Никола е принуден да убие турчина и така за пореден път се налага семейството да бяга, установяват се в района на Черепишкия манастир, в местността „Кочов рът“. Турците загубват следите му, по-късно фамилията се мести в с. Люти брод. Така гордият и храбър Никола, пра-прадядото на Иван Пенчев успява да запази семейната и националната си чест. Именно от такъв род произхожда Иван. Знаейки своите корени, той продължава този родолюбив дух, живее достойно, взискателен първо към себе си, към децата си, оставя трайна следа в семействата, чиито деца е обучавал, а в своите възпитаници – за цял живот. Влагайки много любов, търпение, настоятелност и преданост към поставената цел, Иван Пенчев съставя анкетни карти, с които събира сведения за отделните родове, като информацията онагледява чрез графични схеми с родословни дървета на отделните родове от фамилията.
Разлиствайки материалите в личния фонд на Иван Пенчев разбираме, че този дългогодишен учител от началото на миналия век е приемал и вършил своята работа с огромно чувство за дълг и отговорност, за него учителстването не е само сухо усвояване на знания, то е и възпитание, и развиване на способностите у децата, подготовката им за бъдещия живот, извън класната стая. Актуално и мъдро звучене имат думите на Иван Пенчев: “Децата са: утрешните граждани, творци на историята, бащи и майки, възпитатели на деца. Децата са нашата старост: добре възпитани деца – щастлива старост; лошо възпитани деца – сълзи, вина и беда. Като родители, учители и общественици нека не забравяме, че сме отговорни пред себе си и обществото за облика на утрешния ден – той ще бъде такъв, какъвто го създадем и подготвим днес. Възпитателната работа ще помогне на детето да развие добри навици, да се труди съвестно и добре, да изпълнява възложената му работа и да отговаря за нея. Трябва да накараме ученика сам да мисли, за да може да стане мислещ, волеви и инициативен гражданин, способен да се справя извън училищната сграда.“
Особено интересни и полезни са позициите на Иван Пенчев в „За значението на играта в детството“, „Целта на възпитанието“, „Мирът – най-голямото благо на народите“, „Христо Ботев“, „Светите братя Кирил и Методий“, „Семейството и училището“, „Огромното значение на преговора в обучението – начин на провеждане и организиране“, „Индивидуалният подход към учениците“, „Звуковият аналитико-синтетичен метод в практиката по обучение“, „Как да изпитваме и оценяваме“, „Ролята на класния ръководител“, „Ролята на жената в семейството“, „Спомени за учителстването ми в с. Соколаре“, „Кратка история на село Сираково“ и други.
За Васил Левски той пише: „В живота на нашия народ съдбата е набелязала и дарила Васил Левски с всичките качества на избраник, съсредоточила е в него инстинкта и духа на нацията, предопределила го е за будител и герой, обединил в себе си духовната мощ на българския народ. Неговата личност и неговият живот нямат свое, той раздава себе си, неговият дух се пръска като житно семе в душите народни, за да изкласи там в дела и подвизи.“
Любознателен и с добронамерен интерес към обществения живот, заедно със задълженията му като учител, Иван Пенчев се включва в различни полезни инициативи и начинания. Организатор и пряк участник е в реализирането на идеята за построяване на нова училищна сграда в родното му село, за направата на главна улица и път през село Соколаре. По същото време е постоянен председател на местното читалище и на пчеларското дружество в селото, театрал, общественик. Периодично изнася лекции по различни въпроси – новости в земеделието, внедряване на нови сортове, въвеждане на нова техника и технологии в селското стопанство и, естествено, нови тенденции и изисквания в обучението и възпитанието на подрастващите. Неговият брат Петко го характеризира като „човек с твърд характер, не се приспособяваше, а имаше разбиране и от него не се отклоняваше. Беше работлив, упорит. Обмисляше нещата. Възприемаше идеи, разбирания, но ги подлагаше на преценка. Активен в умствения и физическия труд. Държеше на дружбата. В политическия живот беше на дясната страна.“ Синът на Иван Пенчев си спомня: „Той работеше с голяма любов и вълнение, не спираше да мечтае и да преследва мечтите си. Патриотичното настроение, обичта и преклонението към родината, чувството за дълг към обществото, в което растем и които той внушаваше на своите ученици и на техните родители от театралната селска сцена и местното радио, сме всмукали и ние, неговите деца. То не остана скрито за всички, които са го познавали.“
Много от възпитаниците на дългогодишния учител стават лекари, агрономи, архитекти, инженери, учители, аптекари, чиновници, бригадири. Всички те запазват скъп спомен за своя първи учител, обръщат се към него с голяма признателност и уважение, което проличава от техните покани за другарските им срещи.
Активната гражданска позиция, човеколюбието и състрадателността на Иван Пенчев намират израз в дарителството (парични суми), което прави за пострадалите от наводнението в гр. Видин и крайдунавските населени места през 1942 година.
За своята двадесетгодишна културно-просветна дейност през 1941 г. Иван Пенчев е награден с благодарствена грамота от читалището в родното му село Соколаре.
Личният фонд на Иван Пенчев е богат и с множеството фотографии от миналия век, представящи бита, облеклото, традициите, ежедневието, семейството, фолклора на нашия народ. Пазят се и пощенски, поздравителни картички, изгледи от български градове, от туристически обекти от началото на двадесети век.
Иван Пенчев умира през 1977 година, на 79 годишна възраст.
* – По архивните документи на личен фонд № 1428 „Пенчев, Иван Митев“, съхранявани в отдел „Държавен архив” – Враца.
Йоанна ПЕТРОВА, мл. експерт в Държавен архив - Враца
