„Няколко години след Втората световна война често чувах да се говори за криза. Особено впечатление ми правеше онова, което се говореше как тя е засегнала професията, за която се готвех – учителската: заплатите били малки, издръжката много трудна, че от населението се събирали храни за учителските семейства, че държавата отпускала безплатно или с намалени цени плат за същите и прочие. Когато завърших образованието си и бях поканен да стана учител в родното ми село Соколаре, поисках съгласието на баща си. Същият, имайки предвид положението на учителите, ми отговори: „Хранил съм те толкова години, ще те храня и тази година.“ И ми разреши. Бях назначен за начален учител в началното училище в с. Соколаре през учебната 1922-1923 г. – училището, в което съм завършил началното си образование.
Сградата, в която се помещаваше училището беше паянтова. Имаше две класни стаи, съединени помежду си с врата. В тях се водеха по две слети отделения от двама учители. Когато единият отсъстваше, другият заставаше на междинната врата и ръководеше занятията и в двете стаи, т. е. на четирите отделения. При слети класове завърших началния курс. По-късно двете класни стаи бяха преустроени на три. В училищната сграда имаше още една стая, която служеше за църква. Същата беше обзаведена с икони, свещници, шкаф за съхранение на църковните книги и други принадлежности. По-късно тази стая бе пригодена за класна стая. По такъв начин старата училищна сграда стана с четири класни стаи.
Когато започнах учителстването си през учебната 1922-1923 г. децата бяха повече и учителският персонал се състоеше от 12 души – осем в началния курс и четири в прогимназията. Всички учители бяха млади и начинаещи, с една-две годишна практика. В колектива нямаше поне един, който със своя опит и авторитет да се наложи и обедини останалите и да дава тон в работата. Всеки работеше по свое разбиране. Стаите имаха слабо осветление и малка кубатура. Мазилката бе напукана и на някои места паднала. За да прикрием неприветливия вид ковяхме по стените картини и надписи, уж нещо като украса. Една от преградните стени се люлееше и застрашаваше да рухне. Наложи се за нуждите на началния курс да се наемат две частни сгради с по две стаи. Едната от тях беше накрая на селото. По вид и размер и наетите стаи бяха съвсем неудобни и нехигиенични. В тях учениците минаваха през чиновете, за да заемат по-задните места. Положението на прогимназията не бе по-завидно. Открита през 1921-1922 г. с I и II класове тя имаше двама учители, директор и волнонаемна учителка. През учебната 1922-1923 г. прогимназията стана пълноразвита и имаше нужда от три класни стаи и понеже такива нямаше на едно място, то бяха наети на две места, отстоящи на около 150-200 метра едно от друго. Директор на гимназията беше Драган Цветков – местен, редовен прогимназиален учител. На следната 1923-1924 г. прогимназията остана в същите помещения, за директор бе назначена Цола Драгойчева – редовна прогимназиална учителка. След септемврийските събития същата бе уволнена и на нейно място бе назначена П. Дочева. През учебната 1924-1925 г. прогимназията се помещаваше в частната сграда на Спас Катранов, като за канцелария служеше конюшната на стопанина. Персоналът се състоеше от четири души – двама редовни начални учители и двама волнонаемни. За директор бе назначен Иван М. Пенчев – редовен начален учител. Инвентарът беше съвсем похабен, износен, недостатъчен. По вид подходящ на обстановката. Чиновете бяха двуметрови, изпочупени и кърпени. Когато учениците сядаха на тях, при най-малкото мърдане издаваха нетърпим шум (скърцане). Помагалата се състояха от няколко износени карти и картини по география и естествена история. Отоплението бе с дърва, които в първата година учениците носеха сутрин от домовете си. Ако някой ученик забрави да вземе от дома си дърво, дежурният го връщаше и той най-често отчупваше такова от някой плет. По-късно тази практика бе прекратена и дърва доставяше училищното настоятелство. Печките бяха обикновени ламаринени (кюмбета), които често учениците събаряха в междучасията. Паралелките бяха многолюдни. Хигиената бе под всякаква критика. Подовете не се мажеха с подово масло, нито се миеха редовно. Прислужникът остъргваше нанесената кал, поръсваше с вода и започваше да мете. Там където е паднала повече вода подът се закаля, а където не е засегнато при ръсенето, се вдига облак прах. Прозорците бяха малки и не всички можеха да се отварят, така че проветряването ставаше през вратата и затова в класната стая винаги имаше прах.
Спомням си в едни хубав пролетен ден в една многолюдна паралелка в първи клас по закон Божи – Вероучение, при пълна тишина предавам за Възкресението и когато си припомнихме за рождението на Христос в кошарата и за първите поклонници – овчарите, които му подарили агнета, ученик става и силно ми извиква: „Хей, знаеш ли, че татко продаде овнето?“ Отговорих, че знам и му дадох знак да седне, за да продължи урока. Обаче той: „А знаеш ли – това е овнето, на което рогата бяха изправени нагоре“. С това дисциплината се наруши, лекцията пропадна и трябваше да продължим разговора за овнето. Този ученик израсна, беше политзатворник, завърши висше образование и работеше в Министерството на земеделието храните и продоволствието.
Материалната база за учителите беше лоша, заплатите, независимо, че бяха малки и недостигаха за издръжка, не се даваха редовно. Имаше години по два, три месеца не се получаваха заплати. Местните учители, които бяха освободени от заплащане на наеми и се подпомагаха в издръжката от своите стопанства, по-леко понасяха това положение, обаче външните много се затрудняваха. По-късно заплатите се подобриха и се заплащаха редовно.
През пролетта на 1925 г. за пролетната ваканция учителският колектив бе приготвил пиеса. За представянето на същата бе необходима специална декорация – гора. Приготвихме я сами. Сцена направихме от ритлите на колите, а завеса от черги. Когато всичко беше готово бе извършен атентатът в църквата „света Неделя“, във връзка с който бяха забранени всякакви забави и увеселения. Така пропадна трудът и средствата на учителския колектив, вложени в подготовката на пиесата.
При такива условия премина работата ми като учител. През това време все повече назряваше идеята за построяване на нова училищна сграда. Определено бе и мястото за строежа и когато през 1927 г. бе съобщен деня, в който всеки с колата си да отиде в кариерата в с. Баница и докара камъни за построяването на новата училищна сграда се вдигна цялото село, без изключение. Образуван бе голям керван от коли, придружен от весели викове и песни. Там бях и аз с колата на баща ми. При пристигането на кариерата се надпреварвахме кой да вдигне в колата си първия камък. Съревнованието спечелих. Така беше с прекарването и на останалите строителни материали: тухли, пясък, вар, цимент, дървен материал и други. При изкопаването фундаментите на сградата цареше същото настроение: радваха се управляващите, радваха се селяните, радваха се учителите, радваха се децата и като резултата на този ентусиазъм и радост новата сграда извисяваше снага неусетно. В началото на учебната 1929-1930 г. трябваше да се простим със старата обстановка. Настанихме се в новопостроената сграда. Радостта и ентусиазмът бяха неописуеми, както за нас- учителите, така и за учениците. В учителския колектив вече имаше пет души редовни начални местни учители. Нова сграда, обширни светли стаи, обзаведени с нова покъщнина, чинове, маси, столове, шкафове, закачалки за дрехите и шапките на учениците, подово масло, а по-късно катедри и гипсови табли за писане по цялата стена и общо ръководство с обща канцелария за целия персонал, обзаведена също с нова покъщнина и отделна канцелария за директора, също добре обзаведена.
Отоплението бе с въглища и пернишки печки. Какво по-хубаво от това! Началният курс зае първия етаж, а прогимназията и канцелариите бяха настанени на втория. Всеки учител определи стая за класа си. Това разпределение се запази до 1944 г., докато бях на работа там. Макар негласно, но между колегите се зароди съревнование, както за дисциплината на учениците, за хигиената, за опазването на украсата в класните стаи, а така също и за успеха. Този ентусиазъм, тази надпревара между учителите премина и в учениците, дори и в някои родители. Като резултат на всичко това не закъсня да дойде и повишеният успех на учениците.
Работата ни не всякога е била спокойна, имало е и препятствия. Но каквито и пречки да са се явявали, учителският колектив неотклонно с любов и себеотрицание вършеше своята работа и получаваше заслужената награда – добрия успех на учениците!“
Този истински разказ за българските будители от началото на миналия век ни е оставил дългогодишният учител Иван Митев Пенчев в своя личен фонд № 1428, опис № 1, архивна единица № 2, съхраняван в Държавен архив – Враца.
Изготвил: Йоанна ПЕТРОВА, младши експерт в отдел „Държавен архив“ - Враца