Не искам да се виждам с никого, с никого –
децата от моето детство станаха бабички и старци.
Искам само да ми е тихо и тихо
и ако може, пак да пропуша цигари.
Не искам да се виждам с никого, с никого –
децата от моето детство станаха птици.
Искам само да ми е тихо и още по-тихо
и майка да опържи една камара мекици.
И аз да изям поне три-четири най-малко –
три-четири пържени мекици със сладко и сирене.
Искам да не правя нищо и да лежа на поляната,
и да ми се завърти главата от пушене, и да ми мине.
Искам никой да не ми дава акъл и съвети
и никой за нищо да не ми пише оценки.
Искам гърдите на първата ми любов да светят, да светят
и около тях да има пръснати бенки.
Искам да се напия пак до козирката
и да не мога да си кажа и малкото име,
и майка да ме скрие в стаята, и да ѝ трепери душата –
дали татко ще разбере и дали ще ме бие.
Искам пак да подпаля една купа сено и огънят
да е по-висок от баирите и от Балкана.
И не искам да се виждам с никого, защото не мога
и секунда повече тук да остана.
И секунда повече нямам сили да мисля –
децата от моето детство станаха облаци.
Искам само върбата да се разлисти, да се разлисти
и аз да тръгна по реката нагоре.
Николай МИЛЧЕВ