„Спорът“ между България и Македония не е за миналото, а за бъдещето
През последните седмици все по-усилено, почти пропагандно българските политици и медии не пропускат изказване, в което да не споменат темата за членството на РС Македония в Европейския съюз. Като изключим откровените поддръжници на мнението, че България не трябва да е пречка пред Македония и трябва да загърби миналото в името на общоевропейското ни бъдеще, изразявана нееднократно от представители на ДПС и Демократична България, до момента българската позицията беше кристално ясна. Те е засвидетелствана в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, приет с единодушие от Българския парламент на 27.07.2017 година и в Рамковата позиция на Народното събрание от 09.10.2019 година. От скоро обаче, започнаха „леки“ пропуквания в общодържавната концепция.
Президентът Радев, въпреки подчертания от него външен натиск декларира, че отстъпление от досегашната позиция няма да има. Паралелно с това обаче, вкара нов нюанс по темата, като посочи като важна наша цел, включването на „българското малцинство“ в конституцията РС Македония. Тази „примамлива“ позиция беше медийно защитена от някогашният министър, а сега медиен анализатор Бойко Ноев. Така съвсем „неволно“, беше обърнат ракурсът на българо-македонската разпра, не като идеологически, а като юридически казус.
Премиерът Петков, макар и споменавайки българските интереси, във всяко интервю по темата набляга на важността на другите въпроси – икономика, свързаност, инвестиции.
Лидерът на ИТН Слави Трифонов/Министърът на външните ни работи е негова квота/ също се „изхвърли“: щом от Вашингтон и Брюксел ни „натискат“ да подкрепим Македония, то да отменят американските визи за българи и да ни приемат в Шенген.
В общият хор, част от медиите посвещават на темата цели предавания с интересни участници от бизнеса, културата и политиката, които ни говорят от името и на българите и на македонците. Колко глупаво е да се пречи на развитието на „двата“ народа, на прогреса, контактите и сътрудничеството. Често адресатът на обвиненията е ВМРО, изразител, според тях на примитивния национализъм от XIX век, на която било позволено да изземе цялото публично говорене по темата. „Компетентните“ анализатори дори не си направиха труда, да се запознаят с позицията на „войводите“, подкрепили членството на Македония в НАТО, участвали в изработването и гласували Договора за приятелство/подписан и от Зоран Заев/ и нееднократно изразили зачитането на правото на самоопределение. Това което от ВМРО отричат е инсталирането на сегашни идеологически и политически стереотипи върху събития и хора от отминали епохи. Още повече, когато самите те, ясно са се самоопределили като българи.
Интересен е и опитът на въпросните анализатори да посочат положителния пример в решаване на такива спорове. Очевидният, според тях е този между Гърция и Македония, скрепен с Охридския договор. Да, Гърция постигна целите си, като наложи рязка разделителна историческа и съвременна линия между всичко гръцко и всичко „северномакедонско“. Но такива ли са целите България? Лека препратка към „Договора…“, България и Македония декларират общата си история.
Още по-фрапиращо е сравнението с решаването на спорните въпроси между Германия и Франция, противници във няколко войни. Та тук става дума за два различни многовековни народа. Не беше ли по-удачно примерът да бъде с решаването на проблемите между ФРГ и ГДР?
Всъщност, в опитите да се подмени досегашната българска позиция стоят редица комплекси в народопсихологията ни. Омесени с геополитическите и глобалноикономическите фактори, те фрустрират българският политически и медийно говорещ елит.
От една страна имаме дълбоко непознаване на Македонския въпрос в неговото зараждане, генезис, а до голяма степен и съвременно развитие. Познанията на „подкрепящите“ най-често стигат до някоя охридска кафана.
Лицемерие е да разплакваш десетки хиляди по концертите с „Йовано, Йованке“ и „Болен ми лежи“, а да си готов да продадеш паметта на такива хора, срещу американска виза.
Търговията е отколешна политика на българската държава по отношение на Македония. Да си припомним само тайните конвенции със Сърбия, или Бледската спогодба между Димитров и Тито.
България е длъжна да каже истината на Европа и света и да постави няколко въпроса:
Готов ли е ЕС да приеме държава, която не спазва междудържавните договори?
Македония едностранно денонсира Договора за приятелство и добросъседство, като блокира историческата комисия повече от 2 години. При това с политически, а не с научни аргументи. Отказа се от постигнати вече резултати за личностите и делото на Кирил и Методий, Климент Охридски, цар Самуил. Според медийни публикации, Скопие е отделила 60 млн. евро за лобисти в защита на македонската позиция. Дали част от тези средства не са трансферирани и отсам Пирин и Осогово.
Готов ли е ЕС да приеме държава, която не спазва правата на малцинствата и използва език на омразата?
Определението за българите като „татари“ и „фашисти“ е най-малкият проблем. По-страшни са примерите с десетки хора, преследвани заради изразената си българска принадлежност. При това в претендираща за еврочленство страна, без да броим онези хиляди българи „изгнили“ в югославските концлагери.
Готов ли е ЕС да приеме нереформирана държава, която все още изповядва тезите на Коминтерна за народностите и историята?
Редно е, на този въпрос европейците да дадат еднозначен отговор. Иначе общият ни европейски дом ще заприличва все повече на Съветския съюз. Каква мислите ще е работата на македонските „политичари“ в европейските институции. Съдейки от досегашните методи, целта ще е да се откъртят все повече отломки от българската канара, в полза на македонизма.
И накрая, готов ли е ЕС да приеме държава, която унищожава културно-историческо наследство, подменя исторически факти и истини?
Когато България кандидатстваше, бяхме принудени да приемем безброй неприемливи за нашите представи директиви. Въпреки жертвите, днес сме там. И сега разчитаме на партньорска подкрепа, а не на натиск и безпринципно извиване на ръце.
Така че господа преговарящи, анализиращи и подкрепящи, Македония все още не е извървяла пътя си към истината. Там все още четат книгите на Тито, Колишевски и Темпо, а улиците им носят имената на тези, всъщност главорези, които са избили десетки хиляди хора, само за това че са българи, и не само. Проблемът е техен, не наш. Ние нашият път сме си извървели. Трябва ли да се отричаме от истината, в името на някаква фалшива теза, само защото някоя велика сила иска да задоволи претенциите си за световно господство. Това би било престъпление не само към историята и паметта, но най-вече към бъдещето на българската нация.
Красимир БОГДАНОВ, историк