Сред културната общественост на Враца името на Иван Пенев е добре известно. След дълги години просветителска дейност в класните стаи и литературните кръжоци, след седем стихосбирки, след заслуженото признание – Наградата за литература на Община Враца, неговата последно издадена поетична книга „Сбогуване“ идва като прозрение на зрелостта, събрала „светлата печал“ на надежди и разочарования, на отчаяние и вяра.
Човекът, Времето, Родината, Любовта – това са темите на неговата стихосбирка, а кратките стихове приличат повече на онези „свръхземни въпроси“, които според думите на Яворов „никой век не разреши“.
Дълбоко раздвоен – от дух и тленност, човекът в лириката на Иван Пенев търси смисъла в свойта кратковечност, непримирим с трагичната си същност, но и със съзнанието за божествен промисъл в неговия път. Гол като надежда, той върви между цветя и шепоти небесни, за да засее надежди слънчеви преди да изкачи онзи бял хълм, очертал браздата от хляба до звездите.
Може би най – често срещаните понятия в поетическия свят на Иван Пенев са понятията светлина и доброта. Светли са думите на поета, „руса светлина“ струи от неговите стихове, светла е дори неговата болка. Самият човек е „тайна светлина“. Той крачи като орач след своя плуг и засява семената на доброто.
Може би тази несломима вяра в светлото начало на живота идва от вълшебната къща на детството, където сред светулковите вечери и песента на щурците, под просветлелите асми на есента поетът открива неподправената мъдрост на битието.
Като Адам, намерил своя рай той вижда в селото място, където може стъбло и рана да превърже; духовна територия на доброто и човечността. Там са майката – светица и бащата, там са бабата и дядото с безхитростната си житейска философия, осветена от честния труд и духовна щедрост .
От там, в душата блика оня извор, / от който още пия доброта”, изповядва поетът, но същевременно е далеч от наивната идилия за безоблачен свят.
След глобалните земетръси на времето той вижда драмата на угасналите огнища и съхнещите корени, на бурена и забравата, които покриват пътеките:
Ще падне ранен сняг и
ябълките ще разцъфнат в двора,
а в къщата прегърбена ще ослепее
и последния прозорец.
Но още по – страшни от опустелите ниви за поета са опустелите човешки души. „Без цел, без хляб, без дух и идеали“ животът губи смисъла си и се превръща в „Проклятие“.
В стихотворението „21 век“ поетът очертава облика на едно „мъртво продажно време“, когато човекът е с каменно сърце и вързана душа, роб на хляба, отровен от страха си.
Иван Пенев не може да се помири с падението на духа в един свят, в който „няма милост човешка“ - ,,Милиони умират с глад в очите си трескави, / а трезорите пълни: тъмен златен олтар”. В този свят богатите са изкупили дори „всеки райски кът“/ чешмите с мляко, райските девеци/ когато се наложи да умрат/ дори на Господ да не са длъжници.
В този свят учителят пребърква кофите за смет и преподава един урок нагледен по история, поетите са превърнати в портиери и пазачи на автопаркове, а децата на България скитат в чужбина „без корен и Родина“. От глъбините на злото идват „новите варвари с души буренясали“ и никой не може да се смята за невинен.
Но поетът не остава до трагичните прозрения за Родината.
В стихотворението с многозначителното заглавие „Предупреждение“ сред „натрупаните мълчания“ той чува тътена на народния гняв:
Само поетът чува тътена
и кръстосва римите страшни.
И тежи с черен камък от пъкъла
Давидовата му прашка.
В „Безверието болно на века“ той стига още по – далече:
Но те не знаят, че народа гол
не чака вечно правдата отвъдна.
И на гнева от страшния престол
раздава сам божествени присъди.
Почти оптимистичен е Иван Пенев, когато ни внушава, че „историята измерва протуберансите на епохите“ не с „бръщолевенията на политиците“, на „партийните генерали“ и „платените родолюбци“, а с „гласа на поетите и апостолите“. Въпреки света „невъзможен и трънен“ той опазва своята „несломима вяра в живота“ и остава верен на „порива пречистен за чест и доброта“.
На сляпата алчност и духовното нищожество поетът противопоставя истината и висотата на простия човешки живот. Домът, децата, хлябът, любовта на жената - това са онези светли стълбове, на които се крепи атмосферата на последната част от поетичния сборник - „Прекъснати сънища“.
Стиховете на Иван Пенев за любовта са изпълнени с много чистота, нежност, дълбочина на интимното преживяване. Светица и грешница, жената е благослов, светлина и вярност. Нейната любов е тайнство и затова оплодява най – съкровените мечти на поета:
Завинаги до теб една жена да диша,
на сън да я усещаш, до смърт да я обичаш…
НЕЯ той пише с главни букви, осъзнал, че в забързания ритъм на годините само любовта може да бъде „надежда за безсмъртие“, вечност в мига. И макар тази любов да е късно обричане, „бистра и болна/ като на всички поети, тя е сливане на душите и споделена участ:
От тогава вървиме вси с приплитинш пръсти,
все с изтръпнали устни и и узрели сърца.
От залязващо слънце изковах твоя пръстен,
ти луна подари ми вместо брачна халка.
И така увенчани ще изкачиме хълма,
ще погледенм отвъд, ще разперим крила.
И навярно с два маха към звездите ще хвръкнем.
Но това ще някога.
Целуни ме сега.
Поетът не се страхува от неизбежното, от „ изтичащото време”, защото във всеки стих е вградил ,,една сълза от обич“, която ще свети в тъмното и ще остави за него достоен спомен ,,Докато с дух зелен тревите вечни / в безименната пръст ни изравнят”.
Татяна СТОЯНОВА
На снимката- Татяна Стоянова