Казват,че само България има свой Ден на народните будители.
Прилича й.
Имало е много империи, чиито повелители са се хвалели, че в техните владения, завоювани с подлост и обилно пролята чужда кръв , слънцето не залязвало.
В цялата толкова превратна историческа съдба на нашето отечество, над което векове наред е тежал мракът на чуждоземното подтисничество, никога не е угасвал безсмъртния стремеж на народа ни към слънцето на свободата и истината. Защото ние никога не сме пожелавали земята и небето на други народи, нито сме узурпирали и присвоявали техните духовни достояния.
Ние сме се настанили в днешните и по-раншни предели на българската държава, като законни наследници на нашите велики предци – траките, и още в зората на своето държавно съществувание сме дали блестящи доказателства не само за военна сила, но и за духовна мощ.
В началото на 8-ми век след Христа храбрата българска войска, предвождана от Хан Тервел, деблокира обсадения от фанатазирани арабски нашественици Константинопол и по такъв начин спасява не само Византийската империя, но и цяла Европа от пълна ислямизация.
Това е неоценен и до днес от европейските страни световен хуманен акт и военен подвиг, обусловили бъдещия блясък на европейската цивилизация.
Когато България заедно с другите балкански народи пада под тъмния напор на дивите османски орди, голяма част от оцелялата просветена аристокрация и високо духовенство дири спасение и поприще в други свободни страни и в тях създава неугасими духовни огнища, които обогатяват културата на тези страни и дават своя принос в световната съкровищница на духа.
В Русия отиват и се утвърждават като най-висши архиереи Григорий Цамблак и Киприан.
Във Франция и Италия творят и създават епохи, спасили се от гибел потомци на фамилии като Капинови-Ронсар и Медичи, дошли в различни времена от покрусена България.
Тези събития лежат в далечното минало, обрасло с тревата на забвението, но те са показателни за това, че българинът където и да се намира, носи в себе си неугасимата божествена жажда за знания и духовен полет.
В средата на 18-ти век, когато отдавна са слегнали могъщите протуберанси на Ренесанса и вече се е състояла епохата на Просвещението, когато свободна Европа отдавна е навлязла в своето ново време на велики географски и научни открития, в една мрачна килия на Атонския Хилендарски манастир, „един монах тъмен, непознат и бледен”, завършва своя пронизан от горест и възторг писмен труд, известен като „История славянобългарская” – „погълнал несетно половината му живот”.
Вдига той като факел над многострадалната си глава своята книжица и тръгва да я разнася низ печалната земя на българите, за да ги буди от робски сън и да просветлява съзнанието им за достоен свободен живот.
Започва с нищо несравнимата в нашата история епоха на Българското възраждане.
Делото на будителите бележи моралния ръст на тази епоха.
Днес е техния светъл ден!
Да будиш, значи да светиш!
Първите будители са духовници и учители.
Фанатично предани на своето призвание, те са първата кохорта на възрожденската интелигенция, която само за няколко десетилетия подготви съзнанието на народа за изумителен революционен скок, довел до величавата Априлска епопея и Освобождението на България. Редом с тях са иконописците, писателите и дарителите.
Историческата памет е съхранила имената на стотици от тях. А те са може би стотици хиляди.
След светителя Паисий, трябва с гордост и възхита да споменем неговия предан следовник Софроний епископ Врачански- сложил началото на новобългарската книжнина със своето до болка трогателно „Житие”.
Всеки от будителите е идвал от своето житейско поприще, за да отдаде труд, знание, дарба и лепта с окриляващата надежда, че върши родолюбиво и богоугодно дело. Добрият български Бог е претворявал надеждите им в реалност. Колко черкви и манастири са възкресени от пепелищата им, наново изградени и зографисани от тях! Колко училища и читалища са отворили врати пред жадните за светлина сърца на младите български поколения! Колко даровити синове и дъщери на нашия народ са получили високо образование в университетите на Европа, за да се върнат в родината и продължат благородното дело на своите учители и благодетели!
Будителят-благодетел живее и върши своето благословено дело по всяко време и навсякъде. Неговата скромност и всеотдайност са неговият ореол. Той няма ранг и възраст.
Той може да се роди в тупкащото сърчице на няколкогодишния малчуган, извадил от спестовната си касичка с фигура на прасенце 5 лева на стотинки, за да купи и подари книжка с картинки или играчка на своето приятелче от детската градина по случай рождения му ден. Няма нищо лошо, ако за това са го подсетили или поощрили неговата майка или татко.
Той, будителят – благодетел, може да се казва Дядо Добри, наскоро навършил едно столетие от рождението си , който събира подаяния за поддръжка на най-големия православен християнски храм на Балканите „Свети Александър Невски”.
Със същата благочестива ревност един букурещки търговец със скромното име Козма Тричков ще напише в завещанието си: „Идвам с целий си скромен имот да подпомогна образованието на младите хора в моя роден град Враца”. И дарява 40 хиляди златни франка за построяване на училищната сграда, която повече от век краси центъра на нашия град. Примерът му е последван и от други негови съграждани.
Но будителят може да се издигне до Апостол на бългрската свобода, осиян с мъченическата слава на светостта и безсмъртието, който ще изрече: „Аз съм се обрекъл на отечеството да му служа по народна воля”. И да изпълни своя обет.
Или като непостижим бард и вожд на революционната борба да изригне с изгарящия пламък на своето велико сърце:”Аз ще направя кожата си на тъпан, ръцете си на чукове и главата си на бомба, па ще да изляза на борба със стихиите”. И да подпише с кръвта си тази страшна закана на връх „Околчица”.
Прекрасен и вездесъщ е образът на будителя – благодетел!
Той може да приеме чистият като икона израз в лицето на моята незабравима начална учителка Кина Попова /и хилядите като нея/, която ме погали по ниско остриганата глава и рече: „Браво , моето момче! Научил си без грешка стихотворението „Аз съм българче”. И ще го помниш цял живот”.
Да помним!
Този вик е не само завет. Той е символ на вечен и неизплатим дълг към паметта на най-добрите чеда на Майка България, които са ни издигнали от племе до народ и са внедрили в душите на своите сънародници не само неутолим стремеж към знанието, истината и красотата, но са направили от тях непоколебими защитници на всичко българско и родно.
Бих искал да разширя още повече високото звание Будител и до него да сложа равноправно званието Бранител. Защото едно свято и народополезно дело може да живее и да дава плод, само ако бъде надеждно защитено.
Четири войни за национално обединение води Третата българска държава.
Уви! Само първата се оказа успешна!
Дългът към паметта и заветите на най-достойните синове на родината ни остава открит, както за днешните, така и за утрешните български поколения.
Да пазим земята си, да пазим езика си, да отстояваме самобитността си, да браним свободата си – днес и завинаги- значи да бъдем истински потомци на тези, чиято памет и прекрасни дела почитаме в този непознат за другите народи празник – Денят на българските народни будители!
Върбан ВЕЛЧЕВ
Враца, 1 ноември 2017 г.