„Когато храниш животно, храниш душата си” - Чарли Чаплин
Звъня на вратата й. Разлайват се кучета. Показва се Параскева. Знам за нея от Неправителствената организация „Animal Help - Vratsa”. Зарадва се на нарцисите, които й нося. Казвам й, че хора като нея са малко, че искам да ми разкаже, искам да видя какво и как го прави. Очите й светват. Не може да ме покани, дъщеря й е болна. Ще се облече и ще излезем.
Пенсионираната учителка Параскева Александрова ме повежда из сегашната си „класна стая” - междублоковите пространства в комплекс „Дъбника”, зад гаражите около блока й, пазарчето. На тези места тя е импровизирала къщички за бездомни кучета и се грижи ежедневно за тях. Под терасата й, в остатък от бюфет, с картонен покрив живеят още няколко нейни любимци. Сама си намира дъски, летви и кашони, защото така се е отоплявала цяла зима. Съседите й знаят.
По-дълго се застояваме в специализирания й кабинет. Кабинет по обич и състрадание към бездомните животинки – канала до околовръстното шосе под блок 21 в комплекса, където тя живее. Канала си има желязно мостче, а под бункерчетата приютява изхвърлени кученца. Постила топли дрехи през зимата, и поставя кашони за сянка през лятото. И ги храни. И ги лекува от краста. И кърлежите им вади. И хапчета против разгонване дава на женските. През лятото в този канал е намерила 18 изхвърлени кученца, още бебета. Като поотраснали ги раздала на хора да ги гледат като домашни любимци. Имало е и жертви, шосето е оживено. В нивата зад канала преди години често е правила къщички от колчета, дъски и кашони за кучетата. Понасяла е много подигравки от хората.
През тази зима в една виелица намира до контейнер 6 малки. Прибира ги вкъщи. Гледа ги два месеца, после търси помощ. Така намира „Animal Help - Vratsa” и се запознава с Вера и Деница. Параскева вади от джоба на палтото си бележка с телефона на Вера, но с извинение в гласа казва, че не може да й звънне, понеже няма телефон. Пенсията й е малка.
Питам я как заделя пари за храна на кучетата, и какво изпитва когато ги храни.
„ Който иска - и намира, и заделя. Грижата за кучетата ми дава удоволствие, че съм направила добро. Изпитвам обич. „ Очите й пак грейват.
Оставам безмълвна. Прегръщам я. Тя казва, че знаe коя съм, харесва поезия. Слушала е стихове по телевизията, и моите е слушала.
Ръкуваме се и аз излизам от „ класната й стая”.
Нямам отговори на въпросите, които сама си задавам. Защо повечето хора приемат добротата като емоционална нестабилност, като наивност, или дори като глупост ? Защо не се погрижат поне за едно животно и да изпитат обич ? Нали от доброта и обич сме родени ?
Виктория ИВАНОВА