Гергьовден в България e денят, в който се чества Свети Георги Победоносец, 6 май. Обявен е за официален празник в Република България, както и за Ден на храбростта и Българската армия. Чества се и като Празник на овчаря.
На този ден Българската православна църква чества деня на Свети Георги Победоносец – мъченик за християнската вяра, загинал през 303 г. при управлението на римския император Диоклециан.
Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване.
Празникът се чества на 6 май, но е официално учреден на 9 януари 1880 г. с Указ № 5 на княз Александър I Батенберг. По-рано, на 1 януари с Указ № 1 е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле.
През 1946 г. комунистическото управление прекъсва традицията на празника, обявявайки го само за „Ден на пастиря“. Традицията е възстановена на 27 януари 1993 г. с постановление № 15 на Министерския съвет.
Гергьовден е най-празнуваният имен ден в България преди Ивановден, отбелязван от около 180 хиляди души.[1] Той е имен ден на носещите имената Георги и Гергана, Гочо, Габриел и Габриела, Гинка, Ганка и Ганчо, Гено, Генчо, Галя, Галин, Галина и производните им имена.
В българския народен календар Гергьовден е един от най-големите празници през годината и най-големият пролетен празник. Познат е с имената Гергьо̀вден, Гѐргевден, Гю̀рговден, Гѐрги, Джу̀рджовдън, както и Хъдърлез и Адрелѐс, сред мюсюлмани, помаци и цигани. Празникът е календарно обвързан – празнува се на 6 май и се чества във всички територии, населени с българи. С него започва лятната половина на стопанската година, завършваща на Димитровден. Това разположение в празничния календар определя и изключително богатата му обредност, обхващаща всички области от стопанския и социален живот на хората. Св. Георги традиционно е схващан като повелител на пролетната влага и плодородието (отключва изворите и влагата, побеждавайки ламята; обхожда и наглежда полята и посевите), покровител на земеделците и най-вече на овчарите и стадата. Много древен по своя характер, днес все още няма пълно единство в мненията за произхода на този празник. Според някои автори той идва от тракийската древност[2], според други е славянски по произход[3], има и хипотези, че следите му се губят в далечното минало на прабългарите от Азия.
В българската традиционна духовна култура това е един от най-големите празници, по-почитан и от Великден. В редица народни песни се пее:
Хубав ден Великден
още по-хубав Гергьовден.
На този празник се извършват редица обредни практики и ритуали, целящи осигуряването на здраве за хората и плодородие на нивите и животните.
Край празничната трапеза отново се изпълняват обредни практики, свързани както с плодородието, така и с брачна насоченост.
На празничната трапеза (както и през целия ден на празника) цари веселие и се играят т. нар. „гергьовденски хора̀“. Играят се обикновено на песни с религиозно-митичен характер и такива, свързани с мотивите за св. Георги - обикалящ полето, побеждаващ ламята и отключващ изворите и влагата. Веселието е задължително по време на целия празник.