В памет на художника Тома Трифоновски, който ако беше жив, на 17 февруари, щеше да празнува рожден ден
Когато човек като мен премине зрялата си възраст, когато градената с усилия кариера е вече минало, когато с усмивка осъзнавам суетата на житейския си път, когато за любовта си спомням с благоговение, когато съм съвсем наясно, че натрупаната ми с годините мъдрост „на ползу роду” се приема от околните едва ли не с досада… в някоя от понякога спохождащите ме безсънни нощи едно от най-приятните забавления, докато „хвана” пак съня, е да освободя ключалките на куфара със спомените ми за срещи с незабравими приятели…
Кога се запознах с Томата, не помня точно: преди две десетилетия ли беше или повече… За предварително уговорената ни среща пътувах с влак до Враца. Прекрасно си спомням просторното ателие на художника, където аха-аха да нахълтат страховитите врачански зъбери, огрени от залязващото слънце. И сред тази някак си много бяла, с много висок таван стая, сред триножници, четки и бои, сред облаци тютюнев дим ме посрещна той – стеснителен и лъчезарен, изключително гостоприемен, облечен в неизменния си черен пуловер, Тома. От София бях тръгнала с определена нагласа за специалния стил на Трифоновски, но това, което видях на място ме плени. За дълго, завинаги.
През всичките години на нашата дружба не съм пропуснала изложба на Томата. И макар на ценителите на неговото творчество да ни беше добре известен сюжетният му периметър, едва ли само аз съм се удивлявала на поредните му било нова колоритна гама, било смело композиционно решение… Незабравима в това отношение ще остане в паметта ми една изложба от есента на 1994 г., подредена в несъществуващата днес галерия „Крида арт”, която тогава се превърна в събитие на културния живот на столицата
Изложба, която бе личен триумф на своя създател, надскочил чрез показаните творби всякакви представи за стойността на светските неща! В експозицията, замислена като изповед „Кой съм и откъде идвам”, художникът за пръв път обръщаше поглед към себе си, създавайки чак на 55 години свой „Автопортрет” – поанта сред останалите му майсторски произведения. Белязан с Акелдамата на своите деди, Тома Трифоновски впечатли присъстващите с триптиха „Гоце Делчев-Черквата в Костур-Пейо Яворов” с едно интересно хрумване да канонизира тези близки до сърцето на всеки зовящ себе си потомък на многострадалния къс балканска земя… Сякаш сам пристъпвайки в тежко македонско хоро, художникът бе изрисувал с почти изсечен замах образите на мома и невеста, също „канонизирани”: явно сборен портрет на жени, родени в земя, носеща в утробата си страданието…
Далече съм от мисълта да анализирам творчеството на Томата – в тези дебри има кой много по-грамотно от мен да се впусне… За себе си оставям насладата от досега ми с картинния свят на един художник, с който съдбата пожела да ме срещне. Защото благодарение на Томата и аз пътувах из лунни светове, впусках се в стремглав бяг с конете му по зелени полета, любувах се на безупречната линия на бутилки, напомнящи строгостта на ранносредновековна катедрала, удивлявах се на съвършенството на яйцето и блаженствах пред уханието на кафето „ала турка”… Едва ли ще забравя и онези ярки китки в косите на женските му образи. А цветята, които Трифоновски вече няма да нарисува, за мен поне, ще запазят аромата на своята непреходност…
Щастлив човек
Сега, като превъртам лентата на разказани ми от самия него бивалици от детство и младини, мисля, че Томата бe един щастлив човек. Той просто е бил роден и белязан да бъде щастлив, независимо от житейските несгоди и сполетели го невъзвратими загуби. Той бе щастлив със Светла – неговото женско вдъхновение и в последните му години ангел-хранител. Щастлив бе с дъщерята Невена, с която се гордееше.
Той успя да наложи в изобразителното изкуство своята идентичност и понеже съзнаваше, че се е реализирал като творец, той сякаш се носеше над всичко дребнаво, суетата не му бе присъща. За колеги никога не съм го чула да каже злостна, завистлива дума – на всички се радваше за постигнато от тях у нас или в чужбина признание!
Той се раздаваше на хората. И понеже бе щедър в добротата си човек, съдбата го надари да има много, много приятели…
Ангелина ПЕНЕВА, журналист