В началото на октомври 2013 година в Културния дом на Бяла Слатина се състоя премиера на първата стихосбирка на Красимира Милчева "Греховност".
Красимира МИЛЧЕВА
***
Първа заповед: Аз съм този, Който е твоят Бог... Да нямаш други богове освен Мене. /Изх.20:2-3 /.
Прости ми, Господи!
В живота си - измама
издигах други богове,
и страдах, и болях,
дори дарената любов
от мама,
през нощите превръщах
в светъл грях...
За всяка Магдалена
в пазвата си носех камък,
змия -
за всеки праведен Адам,
и като другите
поисках само твойта слава,
а кръста те оставих
да си носиш сам...
На чужди и предатели
измих краката,
водата им като целебна пих,
и като оня,
ближния апостол, на Земята
продадох те
и трийсет сребърника
под възглавницата скрих...
Потърсих в опрощението
вечност,
пих от светата кръв
в Свещения граал,
и от сълзите си сега -
разкаяна и грешна,
за второто си сътворение
замесвам кал...
________________________________________
***
Пета заповед: " Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живеят дълго на земята" / Изх. 20:12 /
Дълбае този грях
душата ми трънлива -
синовната си обич пропилях.
По чужди гари,
улици без име,
житейската пътека извървях.
От чужди залъци
замесвах с обич пита,
на чужди хора
топлина дарих.
"Добре съм", отговарях
щом ме питат,
от съвестта си даже
някъде се скрих.
Защото знам,
че на земята,
от преброените им дни,
на мама и на тате
съм длъжница
със почит и дълбоки старини...
________________________________________
***
Девета заповед: Не лъжесвидетелствувай против ближния си. [Изх. 20:16]
Познах в живота си
измамни светове,
лъжи и клевети,
и опрощение…
Изправиха се
срещу мене ближните,
изрекоха лъжи,
и от калта по мен
откриха изцеление…
Чух думи милозливи
отстрани,
и зад гърба си -
присмехулен укор.
В Деня на прошката
купуваха стрели,
а на Великден
стреляха от упор…
Виновни
пред вратата ми
след време почукаха,
дома си им открих.
С пет хляба ги нахраних
и отгоре -
две риби блажни
за из път им свих…
А после тайно от потира
червено вино
до насита пих…
За себе си
горещо се помолих,
на тях -
човешката си обич
подарих!
________________________________________
ЕСЕННО
Една есен през живота ми минала -
на възторзите мъртъв сезон.
Тъжна есен, във мене останала
с жълта гара и мокър перон.
И задрямало лятото в клоните
все сънува слънца и очи,
сенки бронзови, огнени полети,
и пред моята есен мълчи...
Безболезнена смяна на климата.
Тя ли нещо във нас измени?
Сива пепел остана в камината
да ни топли през зимните дни.
Късна есен - нестихваща песен,
шумоляща от дъжд и листа,
с един парещ във дланите кестен,
с едно "Сбогом!" на твоите уста...
Моя есен - така те наричам -
на умиращи чувства сезон.
Тъжна есен, която обичам,
с жълта гара и празен перон...
________________________________________
НАСТРОЕНИЕ
С тлеещи слънца на късно лято
залези плетат ръждива мрежа.
А във мен все тоя вик на ято,
на една нестоплена надежда...
Рижа черга листопад пороен
е разстлал по пътя ми обратен.
Тихо стъпвам есенна, нестройна
и душата ми е вързан вятър.
Светъл лъч в косите уж се вплита...
Дъжд облизва тръпните ми устни.
И последната ми обич, без да пита,
се изнизва от живота ми на пръсти…
________________________________________
СЕЗОНИ
Не можах да бъда първата, която
тайно в себе си със пролетта сравни.
В теб не бях горещо, жадно лято -
друга слънчевата ласка замени.
Няма да ти бъда дълга зима -
и на теб е нужна топлота.
Зная, красота и в нея има,
но е страшна тая белота...
Искам да ти бъда късна есен
и да дойда тихо, изведнъж,
като ехото на кратка песен,
като ромон на тракийски дъжд.
Да усетиш сладостта на зрялост,
в шум на листопад да чуеш глас.
В мене да познаеш свойта младост
и последната ти обич да съм аз.
________________________________________
ДИАЛЕКТИКА
Събира мама от телта прането
и сякаш сбира нашите души.
Човешките ни тайни под небето
простряла беше тя да изсуши.
И няма вече слънце. Зад боазите,
огромен залезът прострян мълчи.
И само в татковите ризи, старите,
намират дом последните лъчи.
Събира мама, връзва ги на възел,
и сякаш връзва прежните ни дни.
А после в раклата мига избързал,
заключва между четири стени.
След нея моята сестра простира
изпрани бели детски пелени.
Светът през тях във розово прозира,
светът през тях се къпе в светлини.
Животът ни като на длан се спира
за тридесет минути през деня.
Събира мама дрехите, събира…
Сестра ми детството навън простря.
________________________________________
ПОЛЕТ
Не тръгвайте, птици. Във късното лято,
обгорени крилата ви не ще издържат.
Тръгнете във есенно време, когато
слънчеви ласки над вас закръжат.
Почакайте, жерави. В дългите нощи
тъмнооки жени ще ви следват във път,
незаспалият спомен ще вика и още
със нечии стъпки ще идва сънят...
Тръгнете във есенно време, когато
мама вечер на двора събира звезди.
И изгаря душата й циганско лято,
и умира възторг в песента на щурци...
На добър час, мои! Благославям летежа
на вашите морни, тревожни крила.
И живее у мен неугаснал копнежа
като вас през света да летя!