На 4 март 2013 г. (понеделник) почина поетът и преводачът Янко Димов. Известният поет стана жертва на пътнотранспортно произшествие на площад „Александър Невски” в столицата, на ъгъла на улиците „Раковски” и „Московска”.
Янко Димов е роден на 6 септември 1937 г. в с. Горски извор, Хасковско. Гимназия завършва в Стара Загора, а висше образование (българска филология) в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Бил е учител, журналист, драматург на театър, редактор.
Основател и пръв главен редактор на литературния алманах “Хоризонт” в Стара Загора. Работил е и в Съюза на българските писатели.
За пръв път публикува стихотворение в старозагорския вестник “Септември” през 1953 г. Първата му книга излиза през 1961 г. Издал е 15 книги, три от които с избрани стихотворения – в “Народна младеж” (1984), в “Български писател” (1987) и "Избрани стихотворения (1957-2007)" в “Жанет 45” (2007).
Носител е на национални литературни награди. Активно е превеждал поезия от руски, украински и белоруски.
Стихове от Янко Димов
Кога измина, мой живот ?
Кога измина, мой живот, кога измина?
Бях млад пройдоха – горд и безпаричен.
С приятели на чаша русо вино
отричах лесно, лесно бях отричан.
... Живеех по софийските тавани
с утехата, звездите че са близо.
Нехайно ближех честните си рани,
без корист давах втората си риза.
И мислех си, че времето е спряло
в сърцето ми, че винаги така
ще бъде искрометното начало,
а не позаблатената река.
Кога измина, мой живот, кога измина?
Остана изворът високо.
Долу – бит е.
Апартамент. Директен хол. Камина.
И в нея вече – пепел от звездите.
Пианистката
Тя ще влезе тихо в стаята позната,
и под десет пръста леки и добри,
нежно ще изгрее Лунната соната,
тишината в този дом ще озари.
И на люлякова нощ ще замирише,
и ще се облеят в трепетни лъчи,
черното пиано с белите клавиши,
бялото момиче с черните очи.
Вятърът ще млъкне в старите дървета,
ще се залюлеят сенките отвън,
ще се спрат щастливо хора и поети
да послушат този очароващ звън.
Може да се влюбят, може да запеят,
може тежка мъка да ги сполети,
но когато тръгнат в жълтата алея
и потънат мълком в своите врати
скришом ще въздишат, ще мечтаят скришом
и във всяка тяхна мисъл ще звучи
черното пиано с белите клавиши,
бялото момиче с черните очи.
Средна възраст
От днес нататък трябва да живееш
единствено така- дълбай докрай,
до болка битието и светлеещ
от напрежение - сам разгадай
законите, които те обвързват към твоя дом,
към твоя свят, към твоя път...
Немилостивата ти средна възраст
не позволява да си средно твърд,
ни средно талантлив, ни средно честен,
ни даже средно уравновесен!
Остава най- съдбовното- мъжествен
да минеш през задъхания ден,
да се отказваш от облага близка,
заради истинската си далечна цел,
без колебливост да поемаш риска,
да бъдеш верен без да си се клел.
Това е твоят неизбежен жребий.
И твоята надежда е това.
От теб зависи вече-върху тебе
дали ще расне мак, или трева.
Аз знам, че ти ще ме забравиш
Поетите съдбовно пишат:
" Ще се завръщам във съня ти..."
Или: " Докрай ще те преследва
стиха ми и ще те гори..."
Те са мъже сантиментални
и лъгани по много пъти,
сами започват да се лъжат
в най- простите неща дори.
Навярно чувство за самотност,
навярно болка в стари рани,
навярно мъка непонятна
и неизплакана вина
ги принуждава да се скитат
високи, горди, неразбрани,
но вярващи, че ще ги помни
завинаги една жена...
Аз знам, че ти ще ме забравиш
щом свия в следващия ъгъл,
щом стъпките ми се изгубят
в града от пушеци обзет.
С безсмъртие дори във твоята
сълза до днес не съм се лъгал.
И сигурно съм много глупав.
И сигурно не съм поет.
Сън
Сам не знам от къде на къде
тази нощ в никаква доба
сънувах си юбилея.
Аз - със костюм демоде,
отлежал полувек в гардероба;
почитателите ми - ред поред
чинно седнали -
все беловласи -
слушат словата, подсладени с мед,
а си мислят за коктейлните маси.
Дано хубаво си засолят
с пивко вино и мека водка...
Че духът си е дух,
но плътта си е плът,
макар поизтощена и кротка.
После младото утро отвън
ме събуди с делнична врява
и разбрах -
видял съм насън
репетиция
на отложената забрава.