Свещеник Антоний Георгиев – завещаният пример

Отбелязаната през 2010 г. 120-годишнина от рождението на митрополит Евлогий Сливенски (Спиридон п. Антонов Георгиев) (1890–1940) е добър повод за един документален портрет на забравеното и на практика вече непознато свещеническо съсловие. Роден е във Враца като първи син в многочленното семейство на обикновен свещеник, откъдето се издига до върховете на църковната йерархия. Той е и един от най-тачените сливенски митрополити.

Целта на настоящото изследване е да се свърже името на един достоен син с делото на неговия не по-малко достоен баща – представител на стотиците отдадени на църковното дело обикновени редови свещеници. Свещеник Антоний Георгиев е сред многобройните духовни служители от Врачанска епархия, работили след Освобождението, чиито дела остават в забвение, непознати за съвременните поколения. Статията е и опит да бъдат представени запазените сведения за дейността му според оцелелите архивни документи на Врачанска епархия, съхранявани в Държавен архив – Враца.

Архивните документи разкриват духовната приемственост и традиции в едно врачанско свещеническо семейство от края на 19-и и първата половина на 20 в. Негов стожер е Антоний Георгиев, роден във Враца на 15 октомври 1858 г. в семейството на Георги Самарджийски и Параскева Георгиева. Най-малко са сведенията за ранните му години. Врачанският род Самарджийски е живял в района на енорията на църквата “Св. Царей”, което е видно от енорийските избирателни списъци . Некролог от семейството му разкрива, че Антоний Георгиев е служил и като народен учител. Най-вероятно е учителствал във Възнесенското училище, тъй като във Враца след Освобождението нерядко по-будните ученици, след завършване на обучението си, ставали учители. Междувременно е служил и в новосформираната българска войска, за което свидетелства запазена негова снимка с надпис от военната му служба.

Ръкоположен на 31 юли 1888 г. на 30-годишна възраст, той служи като свещеник в продължение на 38 години и умира на поста си, както пише настоятелството при храм “Св. Възнесение” – “като верен духовен страж”. По време на службата си той е и председател на църковните настоятелства при църквата “Св. Апостоли” (до 1894 г.) и до смъртта си през 1927 г. – при църквата “Св. Възнесение”. Бил е дългогодишен председател на врачанската църковна ливница и член на Епархийския духовен съвет. Тези факти говорят за един деен църковен служител, натоварен с много задължения и отговорности, но и ползващ се с особено голямо доверие.

Запазените архивни документи са свидетелство за дейността на свещеник Антоний Георгиев от 1890 г. От началото на службата си той се отличава сред градските свещеници. Още през 1890 г. е включен в съставения от митрополията “Каталог за духовни епархийски избиратели от Врачанското църковно окръжие” съгласно чл. 62 и 63 от Епархийския устав . Каталогът е съставен от Врачанския епархийски съвет, съвместно с градските енорийски свещеници и представлява списък на подгласните свещеници и мирски лица за духовните избори. Изпратен е до общините, където при провеждането на изборите Антоний Георгиев е посочен сред първите четирима свещеници от общия каталог и сред седемте, гласувани от съветниците на извънредното за целта заседание на Врачанския градски общински съвет на 21 септември 1890 г. . На 9 декември 1890 г. е предложен, с останалите общо 10 свещеници – жители на Враца, за кандидат-член за Врачанския епархийски съвет . На последвалото тайно гласоподаване, епархийските духовни избиратели, определени от общините по-рано същата година, го избират между четиримата членове на новия Епархийски съвет с двегодишен мандат, утвърден от Св. Синод на 6 февр. 1891 г. , заедно с останалите нови членове – свещениците Никола Илиев, Симеон Георгиев и Константин Йоцов. От запазените преписки на Епархийския съвет е видно, че свещеник Антоний Георгиев е негов член и през 1898 г..

От рапорт на свещеници научаваме за опит на административните власти да се намесят пряко в духовните избори с посочени предварително лица. На 29 септември 1890 г. 15 енорийски свещеници от Врачанската община пишат до Врачанския митрополит с искане да се анулира нередовният според тях избор и да се насрочи нов . В този рапорт свещеник Антоний се е подписал като енорийски свещеник на селата Бистрец и Кулата. Доколкото тези две села и до днес нямат собствени църковни храмове, те винаги са били обслужвани от храм “Св. Апостоли” и са съставлявали една енория към него. Оттук предполагаме, че постът ІІ енорийски свещеник при храм “Св. Апостоли” – Враца най-вероятно е първото му назначение след ръкополагането.

Свещеник Антоний се отличава сред енорийските свещеници на църквата “Св. Апостоли”. От преписките за 1890 г. с Врачанската митрополия, се вижда, че са му възлагани деликатни задачи, като проучване на мюсюлмани, желаещи да приемат православието във Враца. Показателен е и фактът, че през 1891 г. е командирован от митрополит Константин за провеждане изборите за Църковно настоятелство, както и че е избран от енориашите за председател на Църковното настоятелство при храма “Св. Апостоли”. С личните си качества свещеник Антоний печели доверието и на митрополията, и на енорията, за което говорят преписките по приемане на църковните дела от новите настоятели. Те свидетелстват за сериозните проблеми, създадени от старото настоятелство (1883–1891), което отказва да предаде официално сметките на новите членове и поради това встъпването на новия състав се отлага с няколко месеца. Като председател обаче, свещеник Антоний, в продължение на няколко години, непреклонно и последователно води истинска борба за търсене на отговорност от старото настоятелство, за да се стигне дотам, бившият касиер да бъде предаден на съд и да не бъде допуснат повторният му избор. Документите говорят за изключителна принципност и безкомпромисност, с които се отличава дългогодишното му служене на църквата.

През 1897 г. свещеник Антоний изготвя равносметката на църквата “Св. Възнесение” за периода от 1 октомври 1894 до 1897 г., където приходната част започва с опис на приетото от бившето църковно настоятелство през 1894 г. Отделно са отчетени сметките от 1 октомври до 1 януари 1895 г., което говори за встъпването му в длъжност от октомври 1894 г. . На този пост, като енорийски свещеник и председател на църковното настоятелство, той остава до смъртта си на 31 януари 1927 г. С неговата безкомпромисност, позната от дейността му в църквата “Св. Апостоли”, се сблъскват и настоятелите от новата му енория. През 1896 г., скоро след постъпването в църквата “Св. Възнесение”, той констатира злоупотреби както на председателя на ливницата, която се помещава в килиите при църквата, така и на църковния касиер, и предлага уволнението им от Епархийския духовен съвет.

Стриктен, акуратен и добросъвестен в сметководството, той скоро е включен и в специалната Комисия за завеждане на Църковната ливница във Враца, създадена с постановление на Общото събрание на църковните настоятелства на врачанските градски църкви от 23 юни 1896 г. Създаването на тази комисия се налага поради неуредиците в дейността на ливницата. Тя е натоварена да закупува материали за правене на свещите, да контролира и наблюдава работата, да предлага за назначаване и уволняване на служещите в нея, да проверява сметките й ежегодно с ревизия и да разпределя поравно печалбата между четирите църкви, като своевременно ги предоставя на Епархийския духовен съвет за одобрение.
На 22 октомври 1897 г. свещеник Антоний е назначен и за председател на комисията, само седмица след като на тази длъжност е бил избран друг свещеник. Той получава нареждане от митрополията да приеме делата на ливницата и всички нейни книжа и ценности. Поради констатираните от Комисията нередности в дейността й, е възложена нова ревизия на врачанската ливница на 31 август 1897 г., а скоро след това – на 6 ноември 1897 г. свещеник Антоний е избран и за неин председател-касиер . С цел подобряване дейността на ливницата, той предприема мерки за усъвършенстване на процеса по свещолеене, като проучва предложението на майстора-свещолеяр Любомир Лукачевич и сключва споразумение с него за изработване на нови, по-усъвършенствани машини.

Запазените финансови отчети са показателни за дейността на Антоний Георгиев като председател на настоятелството. Основните приходи постъпват, освен от традиционната продажба на свещи, също от събиране на дискус за бедните, от доброволни приношения и църковни треби, извършвани в домовете на християните. Увеличават се разходите за поправка и украсяване на църквата и за милостиня и благотворителни цели. Цифрите показват обаче съвсем ясно увеличение на посетителите на храма по време на богослужение, нарастване броя на кръщавките и сватбите. А повишените разходи се дължат както на отпускането на помощи за бедни, така и за религиозна просвета, за църковни книги и списания . След войните се увеличават както средствата, отпускани от църковната каса за милостиня, така и за благотворителни организации и фондове, за които настоятелството отделя средства. През различните години между тях са Червен кръст, Дружество “Св. Св. Кирил и Методий”, сираците от войните, фондовете за благотворително спомагане и църковна просвета и духовни училища, за постройка на братствени домове в епархията, както и за построяване на екзархийски паметник и редица други. Пускат се дискуси за различни благотворителни случаи – за пострадалите битолчани през май 1922 г., за фонда ”Християнизиране на младежта”, за Дружеството за борба с детската престъпност и много други.

Средствата за църквата и нейните имоти се увеличават заради непрекъснато възникващите проблеми по нейната поддръжка. През 1922 г. е решено църковната ливница, помещаваща се в църковните килии, да бъде ликвидирана. Свещеник Антоний настоява повредените помещения да бъдат възстановени със средства от ликвидационния бюджет на ливницата и води преписки за това с тогавашния председател на настоятелството на врачанската свещоливница.

Не малко са проблемите в това отношение и с градските власти. През 1923 г. възниква проблем за църквата поради проектираната по градския план улица между кварталите наоколо, която трябвало да бъде прокарана по средата на църковния двор. Настоятелството води борба чрез Епархийския съвет с кмета и общинския съвет за отмяна това градоустройствено решение.

Доста сложно се оказва за настоятелството и изискването да се направи тротоара пред църквата. В търсене на необходимите бордюри и цимент и то по доброволно съгласие, решаването на въпроса се забавя и се стига до глоба от общината през 1925 г., а свещеник Антоний води преписки за отменянето й. През лятото на 1926 г. се предприема ремонт на църковните кубета и улуците, поправка на оградата и бордюрите на улицата по стопански начин със спазаряване на майстори за най-ниската цена. Същата година започва и строежът на ново масивно църковно антре, по доброволно спазаряване, с излишъците от църковните приходи. Те позволяват да се отделят 50 хил. лв. за новата постройка, както и да се направи тротоарът покрай ул. “Възнесенска”, според изискванията на общината . В последните месеци от живота си свещеник Антоний успява да издейства подготовката на плановете, утвърждаването им от митрополията и спазаряването с майсторите. Поради неотложността на проблемите и настъпването на зимата, той настоява за по-бързо вземане на нужните за строежа решения. В разгара на тези приготовления обаче, умира. Проектираният ремонт на храма продължава под ръководството на архитект Дограмаджиев по утвърдените за това планове.

Всички тези дейности допринасят за утвърждаване ролята на църквата като духовно средище на християните от енорията и се посрещат нееднозначно от хората с различни интереси. Така църковните избори за настоятели и във Възнесенската енория не минават без бурни страсти. С принципната си позиция и безкомпромисно спазване на разпоредбите, свещеник Антоний спира доста вредни за църквата амбиции, което неминуемо довежда и до конфликти с настоятелите. Епархийският духовен съвет констатира, че амбициите на някои силни с партийно-политическите си позиции енориаши стигат твърде далече, встрани от църковните интереси . Сезиран по различни поводи, той е принуждаван нееднократно да напомня на настоятелите за църковната дисциплина. През 1925 г. от изпратените за одобрение протоколи се констатира, че освен противозаконното им желание да преценяват и критикуват разпорежданията на епархийското началство, налице е и противодействие за изпълнение на разпорежданията му. С това официално предупреждение обаче не се прекратяват нарушенията на отделни настоятели и борбата им срещу председателя, който ги спира с твърдост и последователност. Така се стига и до донесенията и подписката срещу него в митрополията от лица “с неудовлетворени амбиции, които имали горещо желание да бъдат избрани, но за голямо тяхно огорчение, избирателите не им дали своето доверие”. Това разкрива той в обясненията си по повод разследването на митрополията.

За създаването на тези настроения в енорията твърде вероятно е допринесло и едно иначе радостно събитие – назначаването на неговия син архимандрит Евлогий за протосингел на митрополията. Освен радостта сред съгражданите на поп Антоний, не бива да се подценява и чисто човешката завист, която неминуемо е възникнала в отделни лица. Във Враца обаче завистта си има собствено проявление, известно като врачански музовирлък. Станал е за съжаление нарицателно явление за врачани и техния манталитет, исторически документирано и литературно интерпретирано. Познавайки това действено проявление на врачанския манталитет като фактор във врачанската история, неминуемо трябва да отчетем ролята му в съдбата на свещеник Антоний. Защото от 1919 до 1927, когато той работи на поста си под началството на своя издигащ се в църковната йерархия син, дейността му е следена “под лупа” от редица негови съграждани и енориаши. Без съмнение отделни лица, в духа на типичния врачански музовирлък, са били особено изкушени да създадат интрига, ако не открият такава. От запазените преписки става ясно, че той е бил подложен на тежко изпитание и непрекъснат натиск и напрежение в службата през тези години, чак до смъртта си. Същевременно, и самата митрополия се е стремила да бъде особено безукорна и максимално безпристрастна при разследване на нескончаемите претенции и инсинуации срещу него. Обръща се внимание на всяко писмо, дори и с най-дребнавото и скалъпено съдържание. Митрополията заема обаче твърда и недвусмислена позиция спрямо деянията на църковните настоятели, предизвикали конфликтите с председателя на настоятелството.

След обстойното разглеждане на образуваните преписки се потвърждава официално тяхната “безосновност и неправдоподобие” и със специално постановление поп Антоний се признава за невинен и се освобождава от всяка отговорност по повдигнатите обвинения . В изборите за настоятелството през януари 1926 г. някои амбициозни, но компрометирани членове отново се опитват да прокарат кандидатурите си без знанието и санкцията на председателя. В резултат на последвалото разследване от митрополията, през март 1926 г. членовете Иван х. Антонов, Павел Кунтуров, Иван Остриков и Илия Пищиков са подведени “под духовно-углавна отговорност за противодействие и неповинование към разпорежданията на Епархийското началство и публична обида и клевета на отец председателя”, а останалите 5 души са привлечени като свидетели по обвинението и образуваното духовно-углавно дело. Те не са утвърдени за настоятели.

Тези противоборства в енорията и стремежът на отец Антоний да бъде последователен, принципен и безкомпромисен срещу опитите за използване и въвличане на църквата в различни конфликти, както и да служи неуморно на патството, са изисквали неминуемо неговото крайно духовно и физическо напрежение. Към това се прибавят и преживените трудности по време на войните 1912–1917 г. и последвалите тежки исторически изпитания за България. Още през 1904 г. свещеник Антоний е включен в мобилизационните списъци на VІ Бдинска дивизионна област, във ІІ Дивизионен лазарет към ІІІ пехотен Бдински полк. При обявяването на мобилизацията е изпратен да служи в І полска болница към VІ дивизия . След завръщането си от фронта поема отново своята енория, в условията на все по-нарастващи политически брожения във Враца и Врачанско, които довеждат до избухването на кървавите сблъсъци през 1923 г. Свещеник Антоний преживява и нещастията на своите съграждани, които стават жертва на опожаряването на Враца от метежниците на 30 септември 1930 г. Неуспели да завземат укрепения град със силен гарнизон и военните погреби със скрито оръжие и муниции, те решават да ги подпалят. Взривените един след друг складове предизвикват стихиен пожар, който бушува три дни и нощи. Жертвите и разрушенията са огромни. Броят на бездомниците се увеличава драстично.

Поради пълното опожаряване на дома им, намиращ се на ул. “Раковски”, близо до взривения Военен клуб, между жертвите се оказва и семейството му. По нареждане на митрополит Климент и по решение на тогавашното настоятелство, одобрено по надлежния ред от Епархийския съвет, семейството на свещеника е приютено в една от църковните килии в двора на църквата безвъзмездно, докато си намери жилище . Когато през зимата на 1924 г. свещеник Антоний заболява тежко, митрополията нарежда отпускане на еднократна парична помощ от църковната каса. В заседание по приемане на отчета на 30 март 1924 г. настоятелството обсъжда и въпроса с настаняването на свещеника в църковната килия. Преценява се “като справедливо настаняването на отец председателя в църковната килия, което се е наложило поради изгаряне на собственото му жилище и поради липса на квартири, той да бъде приет безвъзмездно в килията на църквата, за обзавеждането на която се е грижил през всичкото му служене като председател на настоятелството в продължение на 26 години”.

Подкрепата на митрополията и църковното настоятелство в най-тежките за отец Антоний моменти е заслужен жест на помощ към един неуморен неин служител. Това обаче дотолкова не се харесва на част от засегнатите в амбициите си от него църковни настоятели, че те си позволяват да недоволстват публично срещу митрополията заради помощта за свещениците. Чест прави на духовните началници, че обстойно обследват мотивите и причините за тези недоволства и подвеждат виновните под духовно-углавна отговорност. Така се стига до решението да не бъде одобрено противозаконно избраното настоятелство и до назначаването на настоятелство от митрополията през 1926 г., с което се отстраняват виновните лица, пресичат се възникналите настроения и нормалната работа в енорията е възстановена
.
Всички тези изпитания, трагичните събития, които преживява, многобройните отговорности и усилията, които полага при изпълнение на свещеническата си служба, разклащат здравето на отец Антоний. Той умира скоропостижно на 31 януари 1927 г. на 68-годишна възраст. Още същия ден, в 10 часа преди обяд, църковното настоятелство в състав: временен председател – протойерей Й. п. Георгиев, и членове: Тодор Начов, Панталей Могилански, Владин Бошняков и Мито Неделков, се събира на заседание, за да определи негов заместник. “Като взе предвид, че покойният свещеник Антоний Георгиев в битността си на енорийски свещеник и Председател на настоятелството при църквата е полагал доста грижи за ръководене делата на същата и с нуждното достойнство е служил на благочестивите християни, поради което е заслужил да бъде погребан в двора на църквата, покланяйки се пред паметта му, реши покойния свещеник Антоний Георгиев да бъде погребан в двора на църквата Св. Възнесение”, да се издаде некролог за този случай и бъдат поставени черни платна на входните врата и на новото антре. Освобождава се от такса за биене камбана за тоя случай и за службите и панахиди до 40 включая и свещите за същите треби”.

Архимандрит Евлогий изпраща за отпечатване в “Църковен вестник” три скръбни вести “за смъртта на баща му свещ. Антоний Георгиев”. Този траурен повод е единственият случай, в който се сочи пряката връзка между баща и син . Издадени са скръбни вести от името на Врачанското епархийско свещеническо братство “Св. Цар Константин”, от името на църковното настоятелство при храм “Св. Възнесение” и от името на опечаленото семейство . А на 15 февр. 1927 г. на извънредно заседание на врачанския градски общински съвет е прочетено писмо от наследниците на покойния свещеник Антоний Георгиев, с което внасят 10 хил. лева за образуване фонд на името на покойния им баща за отпускане помощи при погребение на бедни врачани. С този жест, синовете и дъщерите, възпитани от всеотдайния свещенослужител, за сетен път записват името му в летописа на Враца като символ на благотворителност и състрадание. Във Врачанската община се създава фонд “Свещеник Антоний Георгиев”, за чието управление се изработва правилник по решение на съвета.

Свещеник Антоний е изпратен от енориашите си като ”предан служител на светата ни Църква”, “оставил в паметта на всички спомена за ревностен пастир, който не е пожалил ни време, ни труд за благолепието на храма”. Това признание, дадено от настоятелството на църквата, както и от Врачанското епархийско свещеническо братство в града представлява най-кратката и съдържателна оценка за един от достойните свещенослужители на Врачанска епархия след Освобождението, служили еднакво всеотдайно и на учителското, и на бойното, и на духовното поле.

Весела ПЕЛОВА
Държавен архив- Враца