Вятърът, от който завет няма

“Вятърът, от който завет няма” е заглавието на новата книга на Цветан Лалов. В нея, по думите на автора, са събрани 22 “премълчани разкази”.
В книгата на Лалов, водеща е мисълта на Емил Зола “Истината винаги е на път. Рано или късно тя пристига”.

Книгата е издадена от софийското издателство “Рал Колобър”, оформлението е на художника Димитър Донев, предговора е на Пелин Пелинов.

“Вятърът, от който завет няма” е осмата книга на Цветан Лалов.
Той е роден на 18 май 1935 година в град Роман.

Досега е издал книгите:
“Заменям всичко за брега на Искър”- стихове;
“В сянката на Романовата крепост”- разкази, предания, легенди;
“Родината ни е ранена птица”- стихове;
“Славна искърска дружина”- стихове за деца;
“Сбогуване”- стихове, басни, епиграми;
“Отидоха си нашите бащи”- стихове, епиграми;
“Лястовички долетяха”- стихове за баби, дядовци и внуци;

Ето какво казва за Цветан Лалов и неговата книга “Вятърът, от който завет няма” Пелин Пелинов:

ПРЕДГОВОР

От история на руската литература е известен случая, когато Пушкин е подсказал на Гогол идеята и заглавието на комедията „Ревизор”. И Гогол написал най-доброто си произведение, което и днес е живо. Макар аз да не
съм Пушкин, а Цветан Лалов да не е Гогол, преди няколко години, когато представих в Плевен неговия сборник с разкази озаглавен „В сянката на Романова крепост”, му подсказах едно заглавие за роман – „Вятърът от който завет няма”. И той веднага „клъвна”, защото това
заглавие е символично и само по себе си е красноречиво.
И ето, че тази есен (2010 г.) той ми донесе сборник с разкази под горното заглавие, с молба да напиша предговор. Попитах го, защо сборник разкази, а не роман, както очаквах, а той ми отговори че му е трудно в големия бе-
летристичен жанр и не смее да нагази в него. Освен това сюжетите на тази тема с които разполагал са за къси разкази, а не за дълго белетристично съчинение.
Тогава му направих този малък подарък, защото начина по който коментира и анализира моите първи романи от поредицата „Възход и
падение” ми допадна и ми подсказа, че той е мой политически и литературен единомишленик. А от сборника му разкази, който бях пред-
ставил, разбрах, че той разбира от литература и може да пише белетристика.

Заглавието „Вятърът, от който завет няма” ми хрумна преди много години, още в тоталитарно време, когато се появиха романите на моя приятел по ловджийска линия Ивайло Петров – „Мъртво вълнение” и „Хайка за въл-
ци”. Тогава реших и аз да напиша такъв роман, дори по-остър и безкомпромисен към комунистическата система, наложена на България
след 9 септември 1944 г. Освен, че имах преки наблюдения върху настъплението на Соца в българското село, имах и лични трагични пре-
междия, наложени от вятъра, от който завет няма. Те се отнасяха до дядо ми, до баща ми и до мен лично.

Дядо ми, който някога е прекарал седем години на фронта като артилерист в трите войни – „Балканската”, „Междусъюзническата” и „Първата световна война” и отличен с кръст за храброст, през 1950 г. беше жестоко
бит и малтретиран от трима комунистически ашлаци и нехранимайковци от нашето село, в резултат на което, за разлика от Йончо от разказа на Цветан Лалов „Убиец”, се обеси на 13 октомври с. г. Предния ден – 12 октомври баща ми беше изпратен в Белене за две години. А пет години по-късно – през ноември1956г.,през време на т.н. Унгарски събития, мен ме из
ключиха от Юридическия факултет на Софийския университет.
Така „Вятърът от, който завет няма” помете три поколения от един па-
триотично настроен род. Дядо ми и баща ми бяха селски труженици, които цял живот са се борили със земята. А аз бях пълен отличник на Плевенската мъжка гимназия. Но вятърът ни издуха по една единствена причина –че бяхме заможни, а според догмата – трябваше да се пречупи гръбнака на селската буржоазна класа
.
Мислех си тогава да напиша този роман, но не го написах. Дори не го започнах, защото сметнах, че е безсмислено. Мислех, че системата ще е вечна или по-дълготрайна от моя живот. А се оказа, че в 1989 г. тя рухна. Но пак не се залових с този роман, тъй като съзнанието ми беше вече дълбоко ангажирано с нещо по-едромащабно – Независимостта през 1908 г. и трите войни и двете национални катастрофи през 1912-1918 г., когато България направи своето гигантско усилие за Национално обединение. Предпочетох тази величава тема и не сбърках. Сега вече книгата на живота ми пенталогията „Възход и падение” е написана.
Най-важното качество на сборника разкази на Цветан Лалов, сгушени под заглавието „Вятърът от който завет няма” е тяхната достоверност. Случките и образите описани в нея не са измислени, а действително са станали в Роман и романския край. Но са подбрани така, че бият в темата за вятъра от който наистина няма завет. Докато четях и препрочитах
тези къси повествования си мислех – откъде Цветан Лалов е събрал толкова образи и случки, за да ги превърне в разкази. Той е само една
година по-голям от мен, а знае много повече за Соца и за неговото брутално настъпление у нас след 1944 г. Дори имах чувството, че някога, в тоталитарно време, си е водил бележки за всичко, което става около него, с цел когато един ден вятърът престане да духа, да го опише.
Другото голямо качество на сборника е гледната точка от която се описват събитията и образите. Тя е на демократ, който мрази насилието и тоталитаризма и воюва за политическа и социална справедливост. Каз-
вам „воюва”, защото разказите на Лалов са написани със страст, характерна за големите хуманисти. От всеки ред личи, че той е близък
със своите герой, дори кръвно свързан с тях и тяхното страдание е и негово страдание. Отбелязвам това, защото то създава една емоционална атмосфера в книгите, която ще накара читателите да му повярват и да споделят неговите морални оценки.
Това, че Цветан Лалов написа сборник разкази, а не роман, не е кусур за темата. Не всички белетристи имат вкус към пространния жанр. Някой са майстори на късите форми, което също тъй е трудна работа. Йордан Йовков и Николай Хайтов например не написаха романи, но затова пък разказите им са блестящи и по нищо не отстъпват на големите форми. Антон Дончев е обратен случай – майстор на романа. От собствен опит зная, че това е въпрос на художествено мислене. Едни писатели умеят и предпочитат да заплетат художествена интрига, която да изследват и да описват дълго време, като населят произведението си с много образи. Други предпочитат обратното – късите форми, с малко герой и с един основен конфликт обикновено. А гениите, каквито са например великият Лев Толстой и патриарха на нашата литература Иван Вазов, са еднакво
добри както в романите, така и в разказите.

Цветан Лалов е майстор на късия разказ.
В разказа „Наградата“ писателят дава автентични сведения за баща си Петко Лалов. Преди 9 септември 1944 г. той е бил дознател в криминалната полиция в гр. Роман. И няма никакви политически прояви срещу левите елементи. Но вятърът, като започва да духа след деветосептемврийският преврат го издухва от службата и го праща за три години в затвора. А неговият началник – Тодор Цаловски,също политически необременен е разстрелян без съд и присъда. Макар да нямат вина, те са смятани за фашисти и врагове.

Интересен е и случая описан в разказа „Секнала песен”, как отказа от една женитба в миналото, довежда след преломната дата до лично отмъщение – разстрел без съд и присъда на свещеник, който няма никакви политически прояви. Това поголовно изтребление идва още от бащата на болшевишкия преврат 1917 г. другаря Ленин, който разпорежда – попове, офицери,
учени и богати хора да се разстрелват без съд, защото те са потенциални врагове.
Вятърът от който завет няма започна да духа не само в смутното и безконтролно време на деветосептемврийската промяна. По-късно, когато Соца започна своето тотално настъпление в българското село, този вятър се усилва и помита всичко, което е против или се колебае. Белене, Пиргово, Старо село, Калимок, Главиница, Босна и други добруджански села се напълват със селски труженици, които трябва да бъдат пречупени или унищожени.

Цветан Лалов е роден през 1935 г. в гр. Роман. По професия е медицински фелдшер. И като такъв е служил в много места в Северна България. Помагал е на много хора със своите медицински познания и умения. Професията неусетно е дала отражение върху неговия характер и мироглед. Освен срещу болестите от които са страдали неговите пациенти, той се е борил и срещу насилието, несправедливостта и лъжата, с които се е сблъсквал на всяка крачка в живота. Затова след срутването на социалистическата система през 1989 г. и настъпването на демокрацията, (че демокрацията се оказа квази, лъжлива и манипулирана е друг въпрос, който ще разгледам на друго място и по друг повод) той се включи активно във възстановяването на Демократическата партия на Петко Каравелов, Александър Малинов и Андрей Ляпчев и стана един от нейните лидери в Плевен. Но скоро, както всички знаем, избуяха диви кариеристични страсти, а маскираната корист и алчност станаха основен тон на промените, което влезе в противоречие с неговите демократични разбирания и същност. Той не можа да се помири със задъханата посредственост, идеалите и принципите на която се
свеждаха само до лично облагодетелстване. И затова постепенно се оттегли от политиката, огорчен от голямата лъжа, че Соца си е отишъл и ще настъпи едно ново, нетоталитарно и истински демократично общество.
Това разочарование от квазидемокрацията по една случайност съвпадна и с разочарование (и разрив) в семейния му живот, който го принуди да напусне Плевен и да се прибере в родния си Роман, където се отдаде на истинска писателска дейност. Още от младини, като медицински фелдшер Лалов е обичал литературата и се е опитвал да съчинява стихове и проза. А след пенсионирането си, не тръгна по кафенета и квартални градинки, както повечето свой връстници, да „бистри” политиката.
А започна да пише разкази и стихотворения за деца и възрастни, което е по-смислен начин на живот, отколкото познатото и тъпо съществуване в очакване на смъртта. Това показва, че Цветан Лалов е предприемчива личност, действен характер, който е готов до последен дъх да твори, да създава ценности, независимо какви са те.
Макар да не съм специалист в поетичния жанр, ще отбележа, че онова което съм прочел от него, като поезия е великолепна. Особено детските му стихотворения, които се отличават със своята съвършена форма – гладък и
отмерен стих с неочаквана и точна рима. Явно Лалов е надарен в музикално отношение, защото стихът му се лее из ведро, като соната на
Шопен, без насилени и фалшиви моменти. И най-важното – поезията му е с дълбоко човешко съдържание. Затова без колебание мога да го сравня с изключителните майстори – Ран Босилек и Ангел Каралийчев в поезията и приказките, с които са пораснали няколко поколения деца. И още продължават да „пият” поетични сокове от тяхното творчество, защото
то е изключително.
Няма да коментирам отделните разкази, които смятам за сполука в темата и в късия жанр. Ще отбележа само, че те не изчерпват проблема. И се надявам, че демократа Цветан Лалов ще продължи да добави нови и нови случки към онзи опустошителен вятър, от който наистина завет нямаше.

Амин!

Пелин ПЕЛИНОВ