Да твориш в емиграция
Рада Колева- Генова е родена в Николово ,община Хасково . Дипломиран специалист по Начална училищна педагогика, работи дълги години в сферата на образованието. След демократичните промени участва активно в обществения и политически живот на Врачанска област. Административно- стопански директор в тогавашното “Елисейна " - ЕАД , търговски организатор в ОМК- Холдинг АД -Враца , началник –отдел в Община Враца. През 2003 година завършва второто си висше образование по Публична администрация в Стопанския факултет на Техническия университет в Габрово.
Участва в читалищната и културна дейност на територията на общините Козлодуй и Враца, един мандат е член на Управителния съвет на Клуб на дейците на културата във Враца. Пише и публикува стихове. Издала е седем поетични книги, две от които са творени на италиански език.
Рада Колева- Генова е член на Международната Академия по българознание , иновации и култура в София , член е и на Националната културна асоциация - Клуб на писателите в Италия . Живее и твори в град Верона. В сътрудничество с Института за култура на Италия в София и д-р Алесандра Бертучелли е готова за печат първата и преводна книга “Сестра на ветровете”.
Готова за публикуване е и третата, творена от авторката книга на италиански език с поезия, а за годишната си отпуска в България поетесата ни изненада и със завършен проект за поетична книга и на български език.
Рада Колева - Генова спечели литературният конкурс в Италия - Обиколка на Италия със стихове в рамка , за което е включена в Годишната поетична антология за поезия-2011 година и Голямата виртуална енциклопедия на италианските поети . Отделена и е страница в редакционният брой № 212,213 , 214 на Клуба на писателите в Италия , където авторката е представена с част от стиховете си на италиански език и творческа биография.
Междувременно издържа възрастната си майка и двете си осиротели внучета , подкрепя финансово, заедно с по-големият си син и своите деца близнаци.
Срещнах се с Рада в един многообещаващ творчески период, изпълнен с много очаквания и бъдещи проекти и не можах да не й задам някои въпроси.
Какво се случи в онази 2005 година и как реши да заминеш за Италия?
- Както е известно за някои, преди това време първо работех в Община Враца . Последва едно уволнение с формален претекст за промяна в структурата , но зад това се криеше едно решение продиктувано от политически и персонални интереси . Последва един продължителен период на безработица и финансови трудности . Загубих моето жилище , откриха се медийни атаки и изпълнение на съдебни поръчки срещу статутът ми на майка. След една дълга професионална и социална агония , нови назначения и уволнения в скоротечни договори по време на правителството на Сакскобургготски и мандата на инж. Бубев , бях принудена да се разделя с илюзиите, че ще мога да се реализирам в България. Затова реших да емигрирам, както го правеха много други българи и преди мене. Изборът ми беше спонтанен. Може би защото от дълги години изпитвах симпатия към Италия и нейното богато културно и историческо наследство , познавах нейната литература , философия , музикални достижения , а италианският характер такъв какъвто го знаех за онова време ми се струваше сроден с нашия. С две думи, надявах се на по- бърза и естествена интеграция .
Оправдаха ли се твоите очаквания и каква е цената на една емиграция?
- Не . В началото не се случи нищо от това, което имах като идея . Стори ми се, как да го кажа , като един скок в бездната . Различността ми даваше усещането, че се намирам на друга планета . Много различно е едно пребиваване навън с цел екскурзия или под протекцията на държавата или пък служебна заетост по линия на бизнеса и съвсем друго е в качеството ти на гастарбайтер.
В Италия емигрантите към днешна дата са около 10 милиона , от дълги години явлението е факт на италианската социална действителност и съществуват множество практики там , но за всеки новопристигнал си остава първоначалния шок от раздялата с предшестващото му битие , културна и семейна среда . Пълната загуба на идентичност е наистина едно шокиращо усещане. Чувството на пълно размиване в льоса на този най- последен , поставен под подножието на социалната йерархия, подвижен и трудно идентифициращ се обществен слой, е болезнено и драматично . Такова е било за други, такова беше и за мен . Много гледах, много слушах, много мислех и много анализирах. Учудващо за мен в употреба влизаха умения , познания и опит, за които даже бях загубила спомена , че ги притежавам .За кратко време трябваше много да уча и да се уча в крачка. Често пъти се чувствах както в корпуса за бързо реагиране - намирах се в най-чуждите и екстремални условия в моя живот. Тогава реших - или аз ще го подчиня и контролирам както желая или той ще ме запрати там, където не искам даже и да споменавам . Мисля, че вече съм на прав път, защото това е само мой си път- пътя на творчеството.
Все пак, на всички е известно , че емигрантите където и да се намират, вършат най- непривлекателната и ниско платена работа. Ти как успя на фона на тази реалност да се новооткриеш и твориш ?
- Да. Така е. И не мога да отговоря еднозначно. Всичко зависи от личните базисни умения , култура , характер и цели, които си е поставил човек при тези условия. Но основно нещата се свеждат до доходи, лична и социална сигурност, и за някои даже личностно развитие и преуспяване , ако имат кураж , умения и късмет . За българина не е типично, но се приучава да живее в една мултинационална среда, обкръжен от хора, дошли от всички континенти и от различни раси. Първите бариери са езиковата и културната. Учех. Ежедневно се занимавах с езика. До късна вечер - над книгите ! Другото си дойде от само себе си. Явно, имам афинитет към езиците.
Преди да бяха изтекли и две години аз бях написала вече първите си две книги на италиански. Дори близките на мен италианци трудно го проумяваха как се случва, но аз вече знам, че ако Господ ти е дал една дарба ще ти даде и начин да я проявиш. За мен всичко беше естествено. Не съм полагала никакви специални усилия. След едно определено лингвистично натрупване, не само говорех, но започнах и да мисля на този език. Поезията си дойде сама. Всъщност, тя винаги си е била в мен, само дето бях я облякла в друга езикова дреха, ако мога да се изразя така.
Кой те подкрепяше през това време?
- След публикуването на първите ми книги , получих сериозна подкрепа от Министерството на Културата и лично министър Рашидов , който ми писа лично до Верона. Но най-решаваща се оказа тази на генералния секретар на МАБИК доц . Шипковенски, Генералното консулство тогава в Милано и по специално консула Росен Руфев , Българската програма на Радио Ватикана в лицето на Димитър Ганчев , който ми направи интервю и със действието на вестник "Емигрант", освен пряката емисия по радиото, интервюто беше публикувано на всички световни езици. Съдействие ми оказаха Външно министерство и Българското посолство в Рим, които ме подкрепиха в дарението ми за 500 италиански библиотеки. Беше ми приятно, че не бях оставена сама.
Тази подкрепа даде ли ти повече самочувствие и увереност?
- Разбира се. Затова намирам за важно, българите в чужбина да имат близо до себе си закрилата и протекцията на българската държава, за която и сфера от техния живот да се отнася това. Ето например , по статистически данни само в северна Италия работят и живеят над 50 хиляди българи, а сме оставени там без дипломатическо представителство. Правните, административно-граждански
и културни въпроси са от значение за всеки пребиваващ наш гражданин в чужбина и би било добре това да се отчита в контекста на всякакви други мотиви и решения. Чувствала съм се горда, да се покажа българка на Кирило-Методиевите чествания в Рим и Милано, заедно с много сънародници и приятели от Италия. Културата сближава и тъй като от почти седем годишното ми пребиваване в Италия съм се убедила колко малко сме познати все още там , радвам се, че като български творец, творящ на италиански език, ще мога да дам една малка визия за многоликата и богата българска култура.
Какви нови проекти подготвяш?
- Имам много нови творчески проекти за реализиране в сътрудничество с Факултета за чужди литератури и езици във Верона , където имам подкрепата на големия приятел на България - декана Алое Стефано, на Литературното общество на Верона и г-жа Валерия ло Форте, на Президента на Съюза на свободните писатели в Италия г-н Серджо Паоло Фореста и разбира се, българските дипломатически служби.
А как приемаш спечеленият от теб наскоро литературен конкурс и представянето ти в следващия брой на най-голямото творческо обединение в Италия ?
- Напълно естествено. Разбира се стана ми приятно. В една шейсет милионна държава, каквато е Италия, една голяма публика ще ме чете и ще научи нещо от България. Бих се вълнувала и притеснявала ако не мога да пиша, но факта че Бог ме въоръжи с още един език, та да ме чуят и открих много нови приятели в Италия, които ми помагат и насърчават, ми дава сигурност. С времето и опита разбрах, че хората по света по- скоро си приличаме, отколкото се различаваме или както обичат да си изразяват италианците " ил мондо е уна кампаньа " - светът е едно село.
Можеш ли да кажеш, че живееш в хармония със себе си?
- Може би не на 100%, защото съм далече от децата си и близките. Но в Италия живея и работя в пълен синхрон с европейското трудово и правно законодателство, имам постоянен адрес във Верона , здравно-осигурителни и определени избирателни права и се чувствам отдавна надскочила ограниченията на националното.
Чувствам се гражданин на света и бъдещото ми творчество ще го показва, но ми е мъчно за много мои сънародници, които понасят несгодите на емигрантството в много по- тежка степен от мен, имат по-малки шансове, търпят несгоди и мат нужда от подкрепа. Искам да вярвам, че българската държава няма да ни забрави.
Интервю на Емилия РАЛЧЕВА
