За изкушените от поетичното слово и думите, изваяни в рими и ритъм, в картинната галерия на читалище “Развитие – 1892” в Бяла Слатина бе истинско удоволствие да се срещнат в “Автограф за вас” с Росица Стойкова и втората й поетична книга, озаглавена “С любов до края”.
Едва ли има някой от Бяла Слатина, който да не я познава. Тя е учителка по български език и литература на няколко поколения млади хора в малкото градче. Любима учителка. Сега пенсионер. Тиха, скромна, добра, одухотворена. Близка и приятелка и на младите колеги учители, които е посъветвала винаги мъдро, по човешки, как да приемат и следват професията си.
Не е странно, че всички я помнят. И познават. А сега те я преоткриват чрез чудната й, но много земна вселена на поезията й. Тя докосва сърцата и душите със своята елегантна брилянтност, в която няма нищо помпозно и натруфено, прекалено образно, метафорично и философско.
Има размисли, обикновени, ежедневни, но заредени с много доброта и искрени житейски изводи за общочовешките вечни теми – любов, надежда, вяра, самота, живот и смърт.
“Под липите”, които винаги са емблема на Бяла Слатина, и през нейната “равнина” до “родния дом” и “свидното кокиче”, с което Росица Стойкова закичва поетично снимката на майка си, повежда главният библиотекар в читалищната библиотека Валентина Бобойчева, за да се очертаят посланията на всяко едно стихотворение в сбирката. Те извират от душата й, разбираеми, достъпни, искрени и по човешки обикновени с общовалидните си житейски истини.
Самата авторка споделя, че това, за което разказва в рими, е нейният живот, нейните “вяра, надежда и любов” в миговете, когато иска да пребори самотата, или да се усамоти сред “врявата на деня” и “сенките на нощта”, частици са от нейната душа. Те са раждат в ума й, когато се разхожда по булеварда в малкия град, денем или нощем, когато е с близки и приятели, или пък “насаме” със себе си, и търсят пътища към белия лист, за да намерят своята читателска аудитория. На нея сега – по време на срещата – Росица благодари, че е съпричастна към написаното и, че е тук, за да уважи втората талантлива книга на довчерашната учителка.
Мнозина от присъстващите споделиха гледните си точки за стиховете, като прочетоха откъси, или цели творби, които са ги впечатлили, или са им станали любими. С много вълнение, с приглушени сълзи, или плаха и тиха усмивка. Редом до майка си бяха двете големи деца на Росица – Тодор и Светла, с децата си, а тази “заедност” подсказваше нещо повече от подкрепа.
Прекрасно бе, че по време на проявата в публиката седяха две детски учителки, едната от тях ученичка на Росица Стойкова. Даниела Цветанова, днес директор на белослатинската детска градина “Незабравка”, изпълни стихотворение на любимата си учителка, което знае още от училището. А другата – Галя Георгиева – всеотдайно е помагала за предпечатната подготовка на стихосбирката, над която са работили и двете.
Стана ясно, че авторката отдавна е благословена с таланта да реди стихове. Но явно сега – в по-късен период от живота си е успяла да ги подреди в две стихосбирки – първата “Душа-нестинарка” излиза през 2009 година, а втората – “С обич до края” – сега.
Няколко са нейните награди от национални поетични конкурси, разкри Валентина Бобойчева. И допълни, че наскоро Росица Стойкова печели втора награда в конкурса “Искам да те имам” с краткото, но много силно стихотворение “Обичай ме!”.
Обичай ме във залеза на дните!
Обичай ме така – със сняг в косите,
със устните, забравили червило,
и с тялото, останало без сила!
Обичай ме със бръчки по лицето!
Обичай ме със болката в сърцето!
Преди смъртта от теб да ме откъсне,
обичай ме, че после ще е късно!
Авторката благодари на присъстващите, че са до нея в такъв хубав момент, когато огласява поетичните си откровения, и подчерта, че “няма живот, без любов”. Тя получи много поздравления и уханни цветя. Почетена бе и от кмета на Белослатинска община, инж. Венцислав Василев, с прекрасен букет и пожелания за здраве и творчески успехи.
Разговорите продължиха до късно и на чаша вино, докато Росица Стойкова даваше искрени автографи за белослатинските любители на поезията.
Цвета СТЕФАНОВА