Бърдарски геран е само на седем километра от Бяла Слатина. Но сякаш е някъде другаде –селото живее в друг свят, в друго измерение, нетипично северозападно, а и хората му са толкова близки до нас и толкова различни. Години наред, над стогодишното селище привлича поколения изследователи – фолклористи, етнографи, филолози, историци, богослови; учени, които му се посвещават всеотдайно, докато търсят в какво е същността и магията на понятието банатски българин. То не разпознава етнос – означава хора, които са част от българската националност, традиции и бит. А в същото време звучи на друг език, пак български, но особено “другоселски”. Който е посетил два-три пъти “Бърдаре”, му остава верен за цял живот и все с хубави спомени и чувства го споменава.
Точно спомените и пътищата назад във времето, когато всяко едно семейство в селото се е вписвало по своему сред останалите, са в основата на поредицата “Родовата памет на банатските българи”, която бе представена и пред белослатинските си почитатели.
Дванадесет разказа, различни по композиция и стил – в първата книжка на изданието и деветте, година по-късно във втората, проследяват в живи картини, емоции и поизбледнели снимки - от “корените” до “гранките” – историите на голяма част от фамилиите в Бърдарски геран. Такива, каквито са били и с това, което е завещано от предците на днешните им потомци. Както подчертава Светлана Караджова, председател на Дружеството на банатските българи и редактор на поредицата, огромните затруднения, свързани с възкресяването на спомените и ровенето из “архивите” на паметта у всеки един автор, докато десетгодишната идея за проекта “Родовата памет на банатските българи” търси “звездния си миг” и своите съмишленици и спонсори, днес избледняват и си струват, понеже е налице едно “чудо”. Около книгата се обединяват мнозина, банатчени от страната и, буквално, от света, събират се и пари, собствен принос към одобрените средства по проекта, с който дружеството кандидатства пред Фондация “Работилница за граждански инициативи” и печели. И книгата се ражда, “благодарение на много хора”, които превръщат “чудесата в реалност”.
Авторите в двете книжки полагат неимоверен къртовски труд и събират “парченце” по “парченце” случки и спомени, за да съградят родовата си история и да я впишат тук за идващите след тях. През месеците, докато тече проектът, уточнява Светлана, всички научават много – те намират сили да погледнат под друг ъгъл на миналото, за да продължат в настоящето и да оставят градиво за бъдното.
И най-важното, което държи тяхната общност здрава, е в “ние”-формата, в “ние”-съзнанието, през което жителите на Бърдарски геран не само поглеждат света около себе, те така си и говорят: “ние построихме най-хубавия стадион по Врачанско”, “ние идваме тук преди сто години с най-модерната култура на земеделие”, “ние бяхме”, макар да не са били; “ние сме” – те наистина са.
Никола Мичев, дългогодишен кмет на селото, разказа за своето участие във втората част на поредицата, където той описва своята фамилия, средна по големина, малка част от будните банатски българи, които отсъстват от нашите земи повече от 200 години, но се завръщат тук, за да основат Бърдарски геран (и не само това село!), съхранили през годините изгнание в областта Банат своя език, традициите, бита и културата.
С много вдъхновение и кураж, уважение и обич към банатчени работи над своя разказ за рода на Бобойчеви, снахата в него, библиотекарката в белослатинската читалищна библиотека Валя Бобойчева и отначало я води убеждението, че ще е безпристрастен летописец на събития и факти. Докато пише по спомените на другите, осъзнава, че не може да е безучастна. А особено удовлетворена е днес, когато вижда цялото, сглобено от няколкомесечните й усилия и упорита издирвателска работа.
Интересни са размислите на Гюка Радков, който и до днес тачи спорта, като универсално средство за общуване между хората, чрез който съумява да участва и организира международни срещи на банатските българи, пръснати по Балканите и в Европа. Автор в първата книга от поредицата, Гюка и до днес разказва с вълнение как преди 43 години тръгва по пътя на предците си, след като е измолил разрешение във връзка със спорта в Бърдарски геран. И до ден-днешен той се среща с хората от Стар Бешенов в днешна Румъния и в Иваново (днешна Сърбия), “за да помним онова, което е било, и да чертаем пътища за бъдещето”.
“Да не дава Господ да забравяме кои сме и откъде сме тръгнали” – тази житейски проверена максима приляга за финал на проявата, а иначе я казва Гюка, точно преди да завърши представянето на поредицата “Родовата памет на банатските българи” в зала 18 на белослатинския читалищен комплекс. Публиката продължава да стои по местата си, прикована от магията на стореното в тези две книги. Всички мислено се опитват да разгадаят в какво е силата на тези хора – на банатските българи. И на тяхното село. Ясно е, че имат здрави корени. Че от тях родовете там са израснали във вековни дървета, здраво вкопани в земята. А за да са непокътнати над сто години, стожерът е обединението. Те просто всичките са като един. Това е, което учудва, удивлява, не се разпознава от пръв поглед и след няколко срещи с банатчени. Но то те свързва с тях. Привързва те. Кара те да ги почиташ. Да ги обичаш. И да им оставаш верен за цял живот.
Цвета СТЕФАНОВА