Известната психоложка Мадлен Алгафари представи в библиотеката на читалище “Развитие” във Враца новата си книга “Приказки за пораснали деца”.
В 160 страници авторката е събрала 36 психотерапевтични истории, които много лесно достигат до подсъзнанието и душата на хората.
В приказките са вплетени много символи, метафори и архетипове. Илюстрациите към изданието са направени от деца - ученици в школата на художничката Боряна Занова и малки пациенти на Мадлен.
Предговорът към книгата пък е написан от известния аржентински психолог и писател Хорхе Букай, който е сред любимите автори на Мадлен. Нейните приказки разказват за болката, за скуката, за любовта, за гордостта, за простотата и простотията.Според психоложката, те са адресирани към любопитния и търсещия себе си човек, но могат да се четат и от деца.
“Книгата ми е и шамар и прегръдка за четящия! Вярвам, че днешният човек се нуждае и от двете, за да стане пораснало дете!”, казва авторката.
А какво казва в предговора към книгата известният аржентински психолог и писател Хорхе Букай?
“Без съмнение най-прекрасният завършек на тези десет години, през които пътувах по света заедно с книгите си, бе посещението ми в България по покана на моето издателство там и на организаторите на Панаира на книгата в Пловдив. Още със стъпването си на летището бях едновременно трогнат и изненадан от контакта с всеки читател, с журналистите и политиците на тази чудесна страна. Една от срещите се оказа особено специална - тази с колегата ми Мадлен Алгафари, с която споделихме както време, така и вътрешни пространства.
Множество съвпадения и няколко различия запечатаха приятелството между нас, в името на което днес имам честта да пиша предговора към нейната пета книга- а тя, разбира се, е сборник с приказки.
“Приказката е безименен пътешественик в света и във времето. Колкото и да се променят митовете, същността им остава непокътната. Подобно на вярно куче те съпътстват човека в труд и отдих, в неговите битки и велики преселения.”/Мелвин Херковиц/
Приказките на Мадлен съчетават по гениален начин простотата и дълбочината на алегоричните истории за изконните човешки търсения. Те стигат до всяко сърце и пленяват с прекрасната образност, с увлекателния сюжет, с проникновеността на посланията или с всички тези неща наведнъж.
Във време, в което сме подложени на все по-голям натиск да мислим по определен начин, да си служим само със стереотипи и предразсъдъци, тези приказки пробуждат и подхранват чувството ни за свобода. Те ни дават простичка и откровена гледна точка за света, която ни приближава до най-ценното от народната мъдрост, до нейната здравомислеща и позитивна нагласа.
Както правилно отбелязва Голман, наред с абстрактната, логическа и формална интелигентност у човека съществува своеобразна духовна способност за достъп до истината за нещата, която е свързана не толкова с „разбирането”, колкото с „осъзнаването” на случващото се.
За мен, както и за авторката на тази книга, осъзнаването представлява неспирен и вечен процес, който включва на първо място преживяването, интуицията и въображението.
Приказката, художествената измислица и метафорите залагат на този „втори път” към мъдростта, който не минава през рационалния анализ на съответната информация, а през връзката между приказката и собствения живот, през приликите, които читателят намира със своите вътрешни търсения.
• Къде да скрием истината за всички неща, за да попречим на човека да я открие и да се превърне в Бог? - питали се ангелите тревожно.
• Скрийте я в самия него, точно в сърцето му- отговорил дяволът.- Човекът никога няма да я потърси там.
Интересът, който буди една приказка, изненадата пред действителната или въображаема история, възможността да присъстваме като зрители, емоционално обвързани с преживяното от някой друг - всичко това обогатява вътрешния ни свят и ни помага да опознаем собствените си непознати или отречени страни. Както казва Милтън Ериксон, приказките извикват у нас онова знание, чийто корен се крие в най-първичните и примитивни дълбини на съществото ни.
В книгата си Мадлен Алгафари също потвърждава тази истина с няколко кратки фрази: „трудно можеш да се намериш, ако първо не се изгубиш”, „историите, които разказват едни и същи истини, няма как да не си приличат”, защото „истината е една, но всеки има своя път до нея”.
Навремето бях писал, че невротиците (сред които съм и аз) не се нуждаят от терапевт, който да ги излекува, нито от родител, който да се грижи за тях - единственото, което им трябва, е учител, който да им покаже къде са се отклонили от пътя. Припомням го, защото съм сигурен, че много читатели ще намерят в тези приказки Учителя, който ще им покаже онова, което ученикът, по един или друг начин, вече знае.
Хорхе БУКАЙ
Нерха, Испания
септември 2010 г.