“Ех…” е новата книга на врачанската поетеса Дарина Цветкова, която беше представена в читалнята на библиотеката при читалище “Развитие” във Враца.
Пред приятелите на Дарина, лиричното томче с 49 стихотворения анализира Полина Якимова- главен библиотекар.
След “Пречстване”, “Съзерцание” и “Необятност”, това е четвъртата книга с поезия на авторката.
Тя има издадени още две книги- “Цветна дъга” /стихове за деца/ и “Сърчице златно”/новела/.
Дарина Цветкова е родена на 14 септември 1949 година.
Завършила е Институт за детски учителки в град Враца.
Работила е като музикален ръководител, детска учителка, учител по музика, културно-масова работа и др.
Сега живее и твори в красивото планинско село Игнатица, Община Мездра.
Член е на Съюза на писателите-земеделци и на Творчески клуб “Христо Ботев” –Мездра.
Има публикации в регионалната и национална преса.
Петльово време
До огнище седнах кръстом,
в джезве билки къкрят.
Пред очите ми картина-
късен час, луна, дъбрава.
И легенда нишчица заниза,
за омайна чародейка,
вещица ли, душевадка…
Болест мъчи лудо-младо.
Горска, бледолика, фея,
жадно устни в него впила
е залюбила снагата снажна.
Билето омайниче от нея пило,
с танци- вятър нощем газят,
чудодейни билки и тревица свежа.
Ей, я, от дъбрава никне, трепетлика лунокоса.
Рипна лудо-младо, заиграха…
Ала русалии завистливи не лудуват.
Да изпият мъжка сила, с първа утринна росица,
тайничко будуват.
Немощ тегне, жизненост заспива… Съмна.
Пак само се буди лудо-младо, отмаляло.
Някъде среднощ отива,
до огнището изгаснало магиите замират,
в пепелта притихва тайнство.
Рязък звук- врата изскърцва.
Свеж съпруг, наспал се, проговаря в стил познат:
- Ей, Паисий, лягай, ще настинеш !
Подранил петел пропя…
Всеотдайна река
И нека сега разбунтувана, дръзка да бъда,
че дълго задържах го бента с кипяща вода.
И нека ме стигне гневът на палача,
на твоето тъмно, бездънно, в очите,
потапящо, властно,
покорното само на нея- смъртта.
И нека се сблъскат реките отприщени, нека!
Накрая ще легнат във русло едно,
смирени и грейнали, бели.
Една пълноводна, една всеотдайна река.
Липсваш ми понякога
Как се радвах в телефонната кабина,
глас любим дочула.
Пощальонът щом пристигне, с писъмцето мило.
Срещнем ли се, ходехме на кино:
- Спомняш ли си ?...
Грабвахме по някоя целувка,
галка- свалка,
стиснати от скърцащи седалки
и поглъщахме екрана.
Колко скъсани билети,
думи премълчани
и непуснати писма-
трепетни, младежки дни, години,
ами танците по двойки !
Лесно, много лесно-
GSM-ма, интернета, сателита,
в къщи, в джоба, на врата, илика-
преудобно на дивана.
Липсваш ми понякога,
стара ти романтико наивна
и обзема ме тъга:
- Чуваш ли, зова на шеметните дни и нощи ?
Хайде…
при оброчището, под разлистена софора.
Сверка с време- вътрешния ни часовник.
Ей, така !
