Регионална библиотека “Христо Ботев “ във Враца отбеляза 90-та годишнина от рождението на големия български актьор Андрей Чапразов.
“На сцената винаги съм искал да бъда Бог!"- това беше надслова, под който премина честването във Враца.
Пред младите актьори от театрална група “Темп” и много граждани Лидия Георгиева,завеждащ отдел "Изкуство" в библиотеката представи творческият път на Чапразов.
Прозвуча неговият глас от рецитали и радиозаписи, прожектиран бе и филмът “Специалист по всичко” с негово участие , последван от интересен разговор за театралното и филмово изкуство.
Андрей Чапразов е роден на 16 февруари 1920 г. в Оряхово.
Той дълго търси истинското си поприще – от Духовната академия през 30-те, през музикалната академия до онази паметна среща с Георги Стаматов.
Завършва театралната школа и за пръв път стъпва на сцената през 1944 г. През 1966-1967 г. е директор на Театъра на поезията и естрадата. Преминавайки на работа в Народния театър “Иван Вазов” става един от стожерите му до пенсионирането си. Умира на 23 август 1999 г. в София.
Повече от 60 години от живота си Андрей Чапразов посвещава на театъра и киното, а ролите му в “Дон Карлос”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Сирано дьо Бержерак”, във филмите “Специалист по всичко” “Черните ангели” , “Обич”, “Зарево над Драва” помним и до днес.
Освен като гениален актьор, Чапраза, както го наричат почитателите му, се слави и като един от най-големите любовници в театралното съсловие. Самият той признава приживе, че е бил непоправим бохем и любовник.
От времето, прекарано в Консерваторията, остава и голямата любов към музиката. За това може би и трите му съпруги имат отношение към нея – първата е пианистка, втората - именита оперна певица, третата - хористка.
“Аз бях малко и от гилдията на прокълнатите актьори. Конфликтувах с всичко живо в българския театър години наред, казва актьорът в едно от последните си интервюта – аз бях нещо като "таралеж в гащите" на всеки режисьор. Казвах им истината. Щото една част от тях бяха самозванци”.
Чепат, открит, прям и много честен – такъв го помнят в гилдията, дори и тези, които е “настъпвал”.
Вероятно именно тези черти от характера на големия актьор и човек му помагат с достойнство да приеме уволнението си от театъра през 1988 г., без да се чувства обиден.
За него сцената винаги е била религия, молитва и някакво велико тайнство.
