Част I
ВРАТИЦА
Войводо, пребродихме царството ни. Красива и плодородна е земята му. Ама такава красота като нашата Вратица, никъде не видях. Даже Търновград не може да се мери с нея.
Крепостта, която в продължение на един век бе яка твърдина на Асеновци, а след тях един век опора и щит на Шишмановци, настръхнала с високите скали, крепостни стени и кули представляваше неописуема гледка. Фантастичната форма на местността беше един величествен декор, на който тя се вписваше.
Зад крепостните стени на Калето започва Вратишкия пролом. Реката лъкатуши притисната в каменното корито. По двата и бряга върху стръмните склонове като бисерен наниз са наредени бели къщи, чийто плочени покриви се допират като за любовна целувка.
Скромен палат на няколко малки болярски къщи ограждаха малко езеро. Високо горе, като бял гълъб бе кацнал Царския монастир, построен от цар Асен първи. Изсечени в скалата стълби водеха до светата обител.
Когато природата се разлютеше, крепостта ставаше друга. Светкавици раздираха небето, а тътена от тях дълго се блъскаше между величествените скали. Козите се прибираха в пещерите, а орлите в своите гнезда. Мътните талази на реката яростно се блъскаха в каменното корито, влачейки всичко попаднало на пътя им. Езерото потъмняваше и оловносивите му води с плясък заливаха брега. Едно диво величие на още по-дивна природа. В това гнездо на орли Радан бе стратега и войводата.
***
Част II
РАДАН ВОЙВОДА
“Нашата твърдина е опора на цялото царство.
Паднем ли ние, загива царството.”
В продължение на цял век съдбата на Вратица е свързана с династията на Шишмановци, а в последните две десетилетия преди падането на България под турско робство - и с непрекъснатата борба между последните царе от тази династия Иван Шишман и Иван Срацимир. Но Вратица признаваше един войвода и това бе Радан. Той бе един от тези хора, които бяха плод на размирния XIV век, когато българската държава биваше разграбвана от своите и опустошавана от дивите агарянски нашественици. Християнската вяра и Вратишката твърдина го бяха направили твърд, честен и справедлив.
Настъпиха тежки дни за България. Агарянските пълчища минаха от Азия и плъзнаха по Балканите. Първо падна Търновското царство. Уплашен, Иван Срацимир им стана васал заедно с Видинското царство. Знаейки, че края му наближава той се премести във Вратишката крепост. Не изтече много вода и нашествениците дойдоха под Вратица. Защитниците като орли оглеждаха полето и очакващата ги черна съдба. Може би това поле ще бъде покрито с белите им кости, а земята напоена с кръвта им. Черни врани ще кълват безжизнените им очи, вперени в синьото небе.
Уплашен, малодушния цар Иван Срацимир предложи на Радан да се предаде и приеме исляма. Гордият Вратишки войвода категорично отказа. Събра защитниците на крепостта и им каза:
- Братя християни! Между нас имаше кучета, които приеха кучешката ислямска вяра, само за да запазят богатството и кучешките си глави. Вие виждате главите християнски набучени на колове, които разнасят проклетите агарянци. Нима има на света такива сили и мъки, които да надвият християнската вяра и сила?
Радан с шепа храбреци остана до края на дните си закрилник на българите и християнската вяра. Много чалми заедно с главите на разбойниците на Муса Кеседжия бяха свалени от мечовете на радановите юнаци.
***
Част III
Пътнико, когато минеш Kемерския мост знай, че стъпваш на свята земя! Поклони се и хвърли едно цвете, където и да е - на пътя или в реката! Врачанино, помни, че Вратица е свидна! Там високо горе в синьото небе, още витае духа на Радан, който бди над своята твърдина.
Било в 1396 година - последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан Войвода организирал отбраната и заедно с войската си останали между последните защитници на крепостта. Със сетни сили и вече без боеприпаси те отстоявали свободата на врачани. А нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени... Дотрайвали момчетата му. Един по един загивали под турския ятаган... А и една друга мисъл като с нажежено желязо го изгаряла: заминал бил сама в къщи едничката си щерка - Елица. И може и грях да било, но през ума му прескачали коя през коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде!
Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...
Градът обаче трябвало да отстъпи пред численото надмощие на завоевателите. В своето озлобление османските орди го сринали из основи. Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите ...
"Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"... И решил!
Изкачили се баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания. Нямало никакво време ... С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница...
А Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя... И кротко се свлекла до нозете му... Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето...
Сега за него вече било по-лесно... И посегнал повторно към сабята си... "Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица.
