Днес 14 януари, врачанската поетеса Виктория Иванова става на 50 години.
Информационна агенция “Враца плюс” пожелава на Виктория да лети нощем в дъжда на крилете на Пегас, когато се налива кафявия здрач на очите, защото само по брега на безсънието ще открие онази пътеводна вселена, в която винаги има капки от тъгата на поезията!!!
Бъди жива и здрава ! На “попрището жизнено в средата”, “Враца плюс” ти пожелава нови поетични хоризонти !!!
Виктория Иванова е автор на шест поетични книги.
“Измислени криле”, Враца, 1997 г.
”Нощем”, София, Издателство “Захари Стоянов”, 2001 г.
”Само дъжд”, София, Издателство “Светулка 44”, 2003 г.
”Налей ми кафявия здрач на очите си “, Благоевград, 2006 г.
”Пътеводна вселена”, София, Издателство “Светулка 44”, 2008 г.
”По брега на безсънието”, София, Изд. “Българска книжница, 2009 г.
Книгата й "Пътеводна вселена" е преведена на албански език и се разпространява в Македония, Албания и Косово.
През 2010 година предстои да излезе от печат седмата й книга със стихове "Капки тъга".
ВЕТРОВЕТЕ ЩЕ ПОТРЕПВАТ С МИГЛИ
Отлита вече лятото към юг.
Променят се посоките на дъждовете.
Неочаквано да се завръщам тук –
не ме очаквай.
Ще обичам ветровете.
Живота си останал ще им дам,
люляна от случайният им кораб.
Сърцето ти – шлифован диамант –
ще потъмнее посред зимата
от горест.
И снежните вулкани ще изригват.
А лято ще сънуваш.
Ще ме викаш.
Ветровете ще потрепват с мигли...
Но няма да те чуе никой.
КАПКИ ТЪГА В КОКТЕЙЛА
Наливам си още капки тъга във коктейла
от среднощни целувки, въздишки и лед.
На извора от очите ти водата не е питейна.
Ще остана няколко мига отдалечена от теб.
После ще седна навън
под предлог, че съм уморена
и че ми се подкосяват краката от
дългото любене.
Ще ме прегърне нощта –
със звезди и луна пременена –
ще потъна в нея като стотинка изгубена.
Налей си и ти в чашата примирение
и преди да отпиеш – трезво разклащай.
А въздишките дето изстрадваш по мене
ще загърнат раменете ми
и ще ме изпратят.
“Ако решиш да наминеш...”
Светла Стайкова
Престори се на някакъв чужд
или на крадец.
Престори се, че любопитстваш
какво садя в градината.
Прескочи тънкия плет,
ще те повдигне ветрецът.
Или подсвирни –уж на птиците-
ако решиш да наминеш.
Дори да ме няма тук, ще усетя
че си ме потърсил –
ще пламнат в миг
жълтите фенерчета на цветята...
Ако е зима – снегът
нашите спомени ще заръси...
Една снежинка палаво
ще легне в ръката ми.
