Враца Мездра Козлодуй Бяла Слатина Криводол  Оряхово Борован Мизия Хайредин Роман  Кнежа  Област Видин  Област Монтана




Стоките на врачанските занаятчии на панаира

Врачанският панаир

Стоките на врачанските занаятчии – от „Петъчния пазар” до Панаира

(По материали от Държавен архив - Враца)

Произведенията на врачанските занаятчии, които се предлагали в различните епохи на пазарите и панаирите, отразяват по един пряк и същевременно уникален начин стопанското развитие на Враца. Те са един своеобразен показател за промените в поминъка на града и неговите жители.
“Петъчният пазар” във Враца се налага още от турско време при оформянето на Враца като средище за обмяната между жителите на планината и на полето. Стопанският хинтерланд на Враца като търговски център стигал до Койнаре на изток, Орхание на юг, Кутловица и Пробойница на запад и Бяла Слатина и Бутан на север. Именно този пазар, според врачанския изследовател Първан Първанов, увековечава прочутото описание на Феликс Каниц от 1871 г. “Пазарът пред хана на Христо Савов представляваше очарователна оригинална картина, достойна за четката на един Хилдебранда. От тая голяма пияца се начева не по-малко оживената пазарска улица, понеже Враца е днес още, както е била и в минало време, един от прочутите търговски градове на България, свързан с добри пътища с крайдунавските пристанищни градове Лом и Орехово. Градските магазини се пълнят със сурови кожи, восък, мед, вино, кукуруз, едър и дребен добитък и други такива, идещи от големия и малък Софийски балкан, за да се изпроводят от тук с кола към дунавските пристанища, или с конски кервани през Балкана”. Тази картина е запечатила Враца в най-завидните дни за благосъстоянието на населението й, породило не на последно място и високото самочувствие, с което наченали борбата за църковна независимост.
Мястото на петъчния пазар неизменно е било на “чаршията”, т.е. на градския площад, мегдана, известен на старите врачани още като “мейдана”, “пазаря”, “домус чаршия”, “турската” или още “джамийската чаршия”. Там, където според описанията на Димитър Йоцов, до средата на 19 в. 1/3 от дюкяните са бояджийски за коприна, вълна и кожи, а  в многобройни  “схлупени дюкянчета… в тясната уличка от Стария часовник до джамията, между двете кули” се работят само папукчийски изделия. Това било единственото място и за жителите от околните села, където се намирали т. нар. колониални стоки като ориз, сол и захар и “къщни потреби” - цървули, кожарски изделия, глинени паници, стомни, делви, лули.
В онези времена, когато Враца е била цветущ търговски и занаятчийски град, прочут на шир и длъж из пределите на империята, като водещ поминък започнала да се налага търговията. За това свидетелства архива на х. Тошо Ценович от края на 18 в. и 19 в. На врачанския пазар тогава работили 400 къщи земеделци, 700 къщи джелепи, 700 къщи табаци, 150 дюгени обущари, 150 дюгени терзии и бакали 100. С “джелепчилък” - угояването на добитък за износ из огромната Османска империя се занимавали цели фамилии - Хаджитошеви, Печеняците, Кръстеняците, Бошняците, Масларците, Мальовците, Гуцовците, Пуповци, Хаджи Василовци. Търговските им връзки стигали до Виена, Будапеща, Букурещ, Цариград, Солун, Скопие, Белград и пр. Голямата износна търговия и на вълна, кожи, масло, сирене, лой, пастърма и др. давала добро препитание на мнозина врачани.  Хаджитошеви пък допринасяли и за развитието на някои от занаятите – като изградили пръсната манифактура за производство на пашкули и свилени тъкани. От друга страна те изкупували произведенията на врачанските златари, табакчии, медникари, мутафчии, кундурджии и ги предоставяли на пазарите не само във Враца, но из целия Балкански полуостров, където имали търговски кантори. Благодарение на тази свободна търговия и изобилието на стоки и материали за нуждите на занаятчийското производство, врачанските занаяти процъфтявали чак до Балканските войни, когато свободните капитали от залязващата джелепчийска търговия и предприемчивите занаятчии довели до появата и на първите модерни работилници и индустриални предприятия  в града.
Според проучванията на Димитър Бучински, основният поминък на голяма част от населението от по-средната ръка в града било абаджийството, коларството (кираджилъка), кожарството и грънчарството. Специална роля за налагането на Враца като пазарен център играе грънчарството. В дългогодишните си изследвания, той е изучил и установил над 250 врачански фамилии, които владеели този занаят от поколения.
Димитър Бучински свързва пряко създаването на врачанския панаир, провеждан на празника Симеон Стълпник с производството на грънчарските изделия, които многобройните врачански майстори разнасяли за продан из целия регион, от планинските села чак до Дунава, срещу жито и царевица, картофи и сирене, кожи и вълна. Така врачанските грънци, стомни, паници, лули делви, ракиджийски казани, ибрици, окарини се прочули и привличали купувачи на врачанския пазар. Грънчарството определяло облика на панаира дълги години, който представлявал еднодневен пазар за грънчарски изделия. За това говорят спомените на старите врачани, както и старите снимки на площада по време на панаира, целият покрит само с грънци и паници.
Този факт не е случаен. Изделията на всяка от грънчарските фамилии имали своя отличителна запазена марка. Всред тях най-прочути са Пиронкови, които владеели и тънкия занаят за изработване на окарини и дудуци, ибрици, лули и павурчета. Родовете Коцеви, Бачкови, Бецови, Цено Дуранкев, Коцо Лиженски, Романски, Мончо Грънчара се отличавали по предпочитаните шарки, цветове или украси на съдовете си. Вандо Злакьов, Вирийските работили и глинени каци и ракиджийски казани, а Тошо Грънчарски умеел да прави водопроводни тръби. Никола Гьоричков, Мито Камбурената и Георги Петкански освен по-прости съдове, правили и керемиди. Лулите на Мишо Петров Кьосов се продавали и в Цариград. Брънкови изнасяли художествено изработени теракотени подноси, а Коло Згориградски – кандилници, свещници и купели за светена вода. Поради разнообразието на грънчарските стоки, чаршийският площад се оказвал тесен да ги побере.
И “петъчния пазар”, и площада, като “главна чаршия на Враца”, запазват  ролята си в новата следосвобожденска история - десетилетия след настъпването на промените в облика и поминъка на града, видяни от Каниц през 1871 г. С разрастването на търговията масово навлизат и манифактурните, колониалните и фабрични изделия. Това налага през 1900 г. обособяване на още два пазара за ежедневната търговия. Площад “Левски”, при квартала Нова Америка и площад “Александър” – пазарището - се определят като място за продажба на стоките, вкарвани с коли в града. “На площад “Ботев” при Памятника” било разрешено да се продават само кокошки, яйца, сирене, масло и въобще, “каквото се носи на ръце”. Земеделските произведения също си имат традиционно обособено място - “Житното пазарище” на пл. “Софроний Врачански”.
    Поради разнообразието от стоки, което залива врачани и през панаирните дни, чаршийският площад отеснява. Постепенно целият град започнал да се превръща в шумна и пъстра река от сергии, шатри, будки, добитък, стоки, търговци и мющерии. Неизменна част от тях са и всевъзможните циркаджии, народни певци, мечкари, латернаджии и въртележки. Тази река тръгвала “от сред площада при паметника”, продължавала по централната “Леонова” чак до “Пазарището”, под строгия контрол и надзор на градските власти. Заповедите на врачанските кметове разкриват строгата организация, ред и дисциплина на панаирните дни. На първо място градът трябвало да се  приведе в  празничен вид, като за  целта “се офлагват всички дюгени и къщи с българските народни трикульорни знамена”. На второ място се разпорежда “за да има ред - да се подредат разните стоки както следва:
фрукти, сливи, грозде, круши и др. – от черквата “Св. Николай” до площада;
грънчарски произведения – на площада “Хр.Ботев” над паметника;
обущарски, дърводелски, кошничарски и др. занаятчийски – под паметника по главната улица;
манифактурни и галантерийни стоки – в улица “Търговска”;
други стоки – покрай градската градина и надолу;
разни циркове и панорами – в градската градина и на площада срещу нея;
зеленчуци, дърва, строителен материал – на Пазарището;
добитък – на края на Говеждия пазар”.
Ред се въвеждал и в движението на транспортните средства: “Автонобилите, файтоните и каруците ще спират и ще се подреждат при пожарната команда”, “из главната улица се забранява движението на кола, автонабили и др. освен такива, които спират със стоки за панаира.”
Към традиционните “брашовски стоки - софри, гаванци, залупци”, “грънчарски изделия – паници, дудуци”, бърда, ножове, тесли, чикии, зеленчук, бостан и риба, луксозни телени и луксозни златни изделия, се добавят и произведенията на развиващата се врачанска индустрия. В обявите и афишите за панаира, те заемат вече водещо място. “Посетете големия врачански традиционен панар на коларски, копринени, грънчарски, въжарски, обущарски и други стоки, както и на едър и дребен добитък” – четем в старите реклами. “Съобщава се на интересующите се, че Врачанския есенен панаир на добитък, колониял, манифактура, грънчарски стоки и земледелски произведения, ще се състои от 14-16 септемврий”. Така постепенно еднодневният грънчарски панаир прераства в тридневен, петдневен, а сетне и в мострен панаир на широк спектър от стоки и изделия, между които традиционните занаятчийски стоки заемат все по-малко място.
Развитието на врачанския панаир в тази посока е инспирирано от Пловдивското изложение през 1892 г. и земеделско-стопанските изложения в страната, целящи модернизирането на производството. Не малка е заслугата за това и на врачанските еснафи, които запазили значимата си роля в града. По традиция на панаира се струпвал целия градски еснаф. При тържественото му откриване, между официалните лица присъствали и председателите на различните занаятчийски организации. В Пловдив делегати били най-авторитетните представители на врачанските еснафи: Цено Беговски и Тошо Грамчов от земеделците, като най-многобройни; Коцо Йочов от винарите; Исаия Тошов от коларите; Мито Шеперков от панталонджиите; Георги Берберски от златарите; Кузо Стоянчов от кундурджиите; Коно Цалов от бъчварите; Атанас Попов от бояджиите. Младен Николов от грънчарите; Георги Кънов от кожухарите и Иванчо Бешовишки от бакалите.
Първата мострена изложба за врачански изделия се открива по време на панаира през 1926 г. Общината разпраща покани до всички кооперации, фабрики за привличане на участници. На следващата година се решава в Николачковата къща да се построи мострен павилион с девет будки, които да се ползват след това „за дюгени”.
Водещо място на врачанския панаир придобиват коларо-железарството и металообработването. Голямата популярност на изделията на Мито Орозов ги налага като запазена марка на врачанския пазар и символ на врачанската индустрия. Файтони, кабриолети, брички или шарени каруци изнасят на панаира и други коларски и железарски работилници като “Гранит”, Цветко Аврамски и др. Железарството също се модернизира. Работилниците на Стубленски и синове, Васил Семков и Н. Недялков, Братя Младенови предлагат на клиентите си широк спектър изделия, като новите печки тип „пернишки”, пресовани кюнци, модни нововъведения като “желязото за гладене”, машини за готвене, центрофуги, бланшатори, стерилизатори, кутии с капаци за домашно консервиране, земеделски инструменти и чугунени пейки, детски въртележки и спестовни касички, розетки и пресовани врати, мансарди, покриви, улуци, тръби, орнаменти, гръмоотводи и пр. На пазара се появяват и селскостопански машини – малки плугчета, части за вършачки и брани и други железарски машини и уреди.
Старата слава на врачанското бубарство и копринарство, увековечена още от Феликс Каниц не заглъхва, въпреки западането му поради болестите по бубите и големите даждия. Производството на копринените платна, от една чисто домашна индустрия, според Димитър Йоцов допринася много за оформяване на Враца като копринарски център и довежда до създаването на първата в България бубарска опитна станция. Врачанското копринарство заема първенството в Княжеството и неговите изделия се появяват на пазарите. Благодарение на това през 1896 г. се провежда І-ви конкурс по копринарство именно във Враца. Той се организира от Окръжната постоянна комисия в училище “Козма Тричков”. Врачани показват “бурунджуци” – само от копринена прежда и “фирни” – с памучна основа и копринен вътък, набраздени са с кенари – бели и червени. На този конкурс врачани спечелват и три извънредни награди - на Ценка х. Георгиева – за копринени платна, на Димитраки Йоцов за коприна и на Гена Манавска за показания стан и умението за тъкане на коприна.
    Освен откритата през 1903 г. Държавна образцова тъкачница за модерни копринени платове, във Враца се създават и десетки копринарски работилници и фабрики. Най-прочута става кооперация “Коприна”, както и най-известните копринопроизводители - Мария Ценова Антова и Савка Д. Тошева, дъщеря на Никола Пърпов – изобретателя на “врачанския долап” за точене на коприна.  Те предлагат фини атлази, коприни, бариши и жакардови тъкани, вратовръзки, шалове, креп де шини, соа екрю, понже и други материи, непознати днес на поколенията от ерата на изкуствените тъкани.
Голямо разнообразие показвали на пазара дърводелците. След тишлериите, с техните дограми, врати и дюшемета, се появяват и мебелните производства. Гостите на панаира имат възможност да посетят първата постоянна мебелна изложба на Манчо Свещаров, на ул. “Търговска”. Разнообразни мебелно-строителни и дърводелски изделия предлагат кооперация “Труд”, предприятията на Бенчев и Цоков, Гено Дамянов, Илия Пуяков, Ангел Пършоров и братя Дамянови, ф-ка “Дъб” на Иван Николакиев Петров, Харалампи Пъпкалийски. Стефан Джапунов с неговото д-во “Еделвайс” прави не само мебели и дървени обувки, но и бъчви. Работилницата за паркети и калъпи на Иван Л. Матов, произвежда и училищни чинове. Работилницата на братя Сарапионови е снабдена с най-модерните стругове за машинни части. Детските играчки също се появяват на панаира, благодарение на работилница “Манекен” на Братя Георгиеви. Те произвеждали и шивашки манекени.
Изискани европейски обущарски работилници наследяват някогашните папукчии.  “Шпиц” и “При Пенето” предлагали на гостите на панаира обувки с претенции за високо качество. Те работели с обущарските калъпи, произвеждани от калъпената фабрика на Бенчев и Цоков, Ив. Влахов, Петър и Венка Маркови Цокови. Голямо разнообразие от гумени и дочени обуща, шушони и ботуши предлагала на врачани и гумената фабрика “Глиган”.
Въжарските изделия били не по-малко търсени. Предприятия като кооперация “Братство” или канапена фабрика на Братя Савови предлагали конопени изделия – въжарски стоки, канапи, люлки. Оригинална по производството си била работилницата на Васил Манолов за кокосови пътеки и влакна.
Особено пищни и търсени в панаирните дни, били изделията на врачанските златари. Но сред стоките на панаира все повече се налагат и изделията на новите художествени занаяти. Резбарите Ангел Орозов и Хараламби Перцанов предлагат майсторски изработени резбарски, копаничарски, пирографически предмети, интарзии, домашни изделия и ученически пособия. Ангел М. Орозов развил амбалажната дървена индустрия. Неговите художествени интарзии, инкрустации от различни и естествени цветове фурнири, комбинирани в най-разнообразни изящни картини и пейзажи, му създават славата като голям майстор-художник и далеч извън Враца.
Каменоделци като Никола Андонов, собственик на Каменоделско ателие на пл. “Ботев”, изработват паметници, бурдюри и огради. А на мострената изложба през 1929 г. за пръв път е изложена и истинска скулптура, макар и предназначена за надгробен паметник. Найден Тодоров от с. Върбешница предизвиква възторга на панаирджиите с бял ангел от върбешки камък, по проект на арх. Дограмаджиев.
Стоките, предлагани на панаира, с течение на времето говорят за стесняването на традиционните занаятчийски производства от широкото навлизане на индустриалните. Преброяването през 1927 г. показва, че в града сред 14 500 жители, все още има 190 обущари, 168 шивачи, 139 дърводелци, 145 железари и 52 тенекиджии, цели 940 земеделци и 294 търговци. Но майстори-кожухари и сарачи има вече само 23 като Цено Ив. Партов, Стефан Маринов, Вас. Статков и Махмуд Бечов. Неколцина са бакърджиите като Тодор Лазаров; бъчварите като Иван Младенов Йолов, абаджиите и калпакчиите като Иван Тодоров и шапкарите като Асен Бонев. Техните стоки заемат все по-малко място на панаирните сергии.
Най-голямо поражение от развитието на по-модерните занаяти понесло грънчарството, което някога давало облика на панаира. Металните съдове изместили глинените. Много от врачанските грънчари започнали да се ориентират към тухларството, което се развило с новото строителство на града. Започнал строеж на нови модерни тухларници, керемидарници и варници, за което общината отпускала парцели. През 1900 г. вече имало над 30 тухлари, а търсенето на грънчарските изделия намалява дотам, че през 30-те години се стига до куриозния факт “да се докарват грънци за панаира от 500 километра”. И това се прави, само за да се запази този традиционен за имиджа на някогашния “грънчарски пазар” артикул.
За съжаление липсата на хубави удобни пътища, които да свързват Враца с цялата околия се отразява неблагоприятно на развитието на панаира. Още построяването на ж.п. линиите София-Мездра и Червен бряг-Оряхово стесняват драстично стопанския хинтерланд на Врачанска околия и се отразяват пагубно на врачанския пазар. За подобряване на съобщенията, общината започва да настоява пред БДЖ за уреждането на т.нар. пазарни влакове през летния сезон и по време на панаира“ и гроздовата седмица” с намаление до 75% на билетите.
След Втората световна война организирането на панаира се прекратява. Пазарът се свежда години на ред до снабдяването с основни хранителните продукти и стоки от първа необходимост. Площад “Хр. Ботев” окончателно се разделя с ролята си на градска чаршия и започва да се използва само за представителни цели.
Панаирът се възстановява при създаването на кооперативния пазар. Мястото му обаче често се мени – организират го ту на кооперативния пазар, ту пред стадион “Хр. Ботев”, ту на стария стадион – до казармите на площад “Руски”. През панаирните дни се провеждат и промишлени селскостопански изложби.
Промените във вида на стоките, което води и до промяна на характера на панаира, стават най-яркия показател за настъпилите промени в икономиката на Враца.
Появява се една нова традиция, позната на врачани през последните десетилетия на ХХ век, при която само на панаира “се пускаха” и можеха да се намерят т.нар. дефицитни стоки: домашни електроуреди – перални, печки, радиоапарати, мебели, одеала, кожени облекла и обувки, платове, трикотаж и облекло, спортни стоки, както и позабравените стоки от т.нар. кинкалерия, пасмантерия и галантерия.
На панаира се появяваха и така търсените тогава нови партиди стоки с намалени цени – облекло, обувки, тъкани, емайлирани и порцеланови съдове и дървени изделия, с различни дефекти.
Така стоките на врачанската индустрия, предлагани на мострения някога панаир-изложение се заменят от дефицитните произведения на социалистическото производство, чиято своеобразна емблема стават така популярните някога “стоки с намалени цени”.
През тези последни десетилетия трайно се настаняват на панаирните поляни и вездесъщите шатри на ресторант-бирариите с оркестри и певци, уредени от “Здрава храна” и станали днес нарицателни с името “скара-бира”. Те заменят някогашните бирарии, циркове и панорами, които се подреждали в градската градина и около нея, където врачани виждали и популярните тогава циркове на Лазар Добрич и “Независима България”.
Та до днес. Когато глинените изделия на панаира са вече екзотика и далечен отглас от миналото на Враца.

Весела ПЕЛОВА,  Държавен архив – гр. Враца

14 September, 19:27 | 81 четения [Принтирай | Изпрати | виж всички новини]








 

© 2009 Информационна агенция "Враца плюс" - вести от Дунава до Балкана
Design & Development:
DREAMmedia Creative studio