Враца Мездра Козлодуй Бяла Слатина Криводол  Оряхово Борован Мизия Хайредин Роман  Кнежа  Област Видин  Област Монтана




„Площад България“ от Мирела Иванова

Издателска къща „Хермес”представя „Площад България“ от Мирела Иванова. Книгата е от 248 страници, цена 14,95 лв., ISBN 978-954-26-1577-4.

На 4 май 2016 г. излиза новата книга на Мирела Иванова – „Площад България“. В нея известната българска поетеса влиза в нова и не по-малко успешна роля – тази на публицист.

 В „Площад България“ са събрани най-представителните, провокативни и прозорливи публицистични текстове на Мирела Иванова, писани през годините за „Дойче Веле“.

Книгата е ново попълнение в поредицата „Перо“ на Издателска къща „Хермес“, част от която са книгите на проф. Калин Янакиев, Тони Николов, Андрей Захариев, Деян Енев.

Мирела Иванова присъства неизменно на българската литературна сцена с поезия, проза, литературна критика, публицистика, киносценарии и преводи от немски.

„Поетеса, ще кажете. Да, и тъкмо като поетеса пише публицистичните си текстове за „Дойче Веле“. Читателите на „Дойче Веле“ открай време усещат, че Мирела е искрена, че трескаво търси добрите пътища за България и нейните хора.Търси ги със сърце.”

Александър Андреев

От 2003 година досега всяка седмица Мирела Иванова записва своеобразната хроника на случващото се, на възможната и копнежна събитийност на българското всекидневие. С кураж, ирония и болка надниква в същността на несбъдващия се според високите ни представи живот, търси исторически обяснения и духовни опори, разказва прости истории, които съдържат уроците на притчата. С инатлива упоритост се взира в процепите, през които изтича градивната енергия на българите, забелязва и назовава тъмните и насилнически обществени явления, дамгосали българския преход, задава въпроси към общността, натоварени с всевъзможни лични отговори.

„Площад България“ е разделена на три взаимопреливащи се и разговарящи помежду си дяла: „Свръхбагаж“, „Из едни новини“ и „Къде е заровено българското куче“. Текстовете могат да се четат последователно, отзад напред и обратно: но и заедно, и поотделно те разказват запомнящо се и пристрастно величествената българска разпнатост между тягата по порядък, „здрава ръка“ и подчинение и вечно изменчивите южняшки хаос, всезнаещо свободомислие и мърлявина.

Вместо послеслов в края на книгата е поместена студията на проф. Михаил Неделчев „Поетесата Мирела Иванова като публицист“, която завършва с думите: „Мирела Иванова: тъжният, яростен, смеещ се през сълзи свободен човек, който се грижи ежеседмично и за нашите лични и общи свободи!“.

Премиерата на „Площад България“ ще се състои в Деня на светите братя Кирил и Методий – 11 май, от 18,30 ч., в книжен център „Гринуич“, бул. „Витоша“ 37. Книгата ще бъде представена от социолога доц. Боян Знеполски, преподавател в СУ, и журналиста от БНТ Бойко Василев.

Откъси

***

Защо ги и героизираме?

Вече дни наред българите не спират да се питат защо фокусът на обществените дискусии непрекъснато и натрапчиво отново е завихрен около „знаковите фигури” Доган и Пеевски. Те ли са най-важните „опорни точки” в дневния ред на страната? С каква цел медийното внимание бива йезуитски придърпано към тях и въвлечено във фалшивия тон на държавносигурническа реабилитация, лигаво сантименталничене и отблъскваща угодливост? Чия пиар постановка е истерията около забраната, засега непотвърдена от нито един официален източник в МВР или МВнР, почетният председател и корпулентният притежател да влизат в Турция?

Не е ли най-добре човек сам да потърси отговорите, отстранявайки се от деформираната информационна среда, в която един съмнителен венцехвалител обяснява какъв велик учен и хидромелиоратор е Доган и колко хубаво танцува, втори пробутва агресивните си и нагли автогероизации като „стожер на националните интереси”, трети разгръща митологията за „светците на ДС”? Най-добре е, разбира се, затова и решавам да се разходя до градинката пред „Кристал”, да постоя пред паметника с разсечения лоб на Стамболов, да си припомня близката и по-далечна история на това място, да се огледам в днешните му знаци и да опитам да открия поне един отговор. Избирам неслучайно мястото, провокирана от факта, че Доган бе удостоен със знак за лидерство „Стефан Стамболов” на Института за изследване и развитие на лидерството в информационна среда към УНИБИТ, ръководен от последния началник на Шести отдел към Шесто управление на Държавна сигурност.

Градинката пред „Кристал”, който отдавна съществува само като име на нещо си, луксозен ресторант за соцбомонда като че ли, е твърде метафорична в цялата си дъждовна и мрачна февруарска унилост. В огромния затревен трап, изровен някога от изтърбушилите София бомбардировки, са натъркаляни няколко пейки, от които отсъстват обичайните наркомани и тревари, доста е влажно за подобно удоволствие. В началото на алеята стърчи широко отворена химическа тоалетна, изглежда все едно е в мълчалив, но многозначителен контакт с надвисналия над градинката и застинал зад замърляните си вече бронирани стъкла мраморен бункер на банкера Цветан Василев. Под колоните му е почти празно, приютили са се само малко нахвърляни боклуци и две улични кучета, които дремят върху съдрани одеяла. Чешмата е зазимена по бая нескопосан и загрозяващ начин, подобно на паметта ни. Оттук тръгна първото голямо екошествие срещу всесилната власт на тези, които днес без капчица свян продължават да дърпат конците, да пазаруват на едро държавата, да раздават почетни знаци, да злоупотребяват живота ни и изопачават историята ни, присвоявайки си нейните големи и символни фигури. Откроим на този почти безнадежден фон е само паметникът на Стефан Стамболов и групата ученици, застанали пред него, заслушани в разказа на своята учителка. Не са много, но са достатъчно, за да окуражат смисъла на днешния унил ден, изобщо на днешните дни с нагло разместен обществен фокус, и присъствието им тук е началото на поне един важен отговор сред отговорите, които си заслужава да намерим.

13.02.16
 

***

А защо никой не пита # Кои?

Скандалът покрай полусъборения и полуспасен от гражданите (засега) тютюнев склад в Пловдив, чиято същинска грандиозност и дълбочина все още не сме схванали, бързо бе обвит в отровната паяжина на дежурните оправдателни, безхаберни, бездушни чиновнически увъртания. Започна се и се продължава с размяна на полудокументи и полутвърдения между Министерството на културата и община Пловдив.

Почти същото е и в община Харманли – почти, защото символната градска сграда на тютюневия склад там вече е напълно разрушена от багерите, а питането на общинската съветничка Светлана Николова от януари остава изобщо без отговор. Само управленско бездарие и безотговорност ли са руините и полуруините на тютюневите складове? Не, те дори не са и само действителност, не са и само метафора, а обобщение на последствията от бандитския начин, по който е парцелирана, разграбена, напазарувана, препродадена и концесионирана България. В продължение на малко повече от две десетилетия страната ни – с всичките си ресурсни отрасли, икономически гиганти и културно-историческа памет – целенасочено е „търгувана в един и същи магазин“, за да принадлежи днес на шепа анонимни офшорници и подставени лица...

Скандалът покрай тютюневия склад в Пловдив представлява и ключ към прояснението на замъгленото ни от скандали настояще, отваря множество въпроси, чиито отговори трябва да получим. И непременно трябва да настояваме да ги получим.

Да тръгнем от простото към сложното с произволен казус от седмицата: концесионният договор в Банско, който нажежи до бяло страстите между местните хора и природозащитниците, възправи ги едни срещу други в челен сблъсък, толкова остър, че направо зачеркна легитимността на държавата и нейните институции, заличи всеки разумен аргумент. Всички „за“ и „против“ втори кабинков лифт в Банско, всички „за“ и „против“ загубите за милиарди потъват в неяснотата на собствеността: кой всъщност притежава „Юлен“? Ето оттам произлизат ступорът, невървежите, разрухата – в Банско и на Витоша, в Харманли и Пловдив, в София и навсякъде.

Възможно ли е част от България да бъде отдадена на концесия на неясен собственик? Възможно ли е никой в държавата да не знае НИЩИЧКО за стопаните на планините, земите, крайбрежието и паметта ни? Чий е Булгартабак, да речем? Запазва ли се държавният миноритарен дял в Пловдивския панаир и получава ли се дивидент? Кой притежава рушащата се къща музей на Пейо Яворов в центъра на столицата, преминала от съмнителни в още по-съмнителни ръце – боклукчийска фирма, масонска ложа, Валери Митков, собственик на взривилата се в Горни Лом фабрика, или дъщеря му, ипотекирала сградата за 1 милион, както се пише и говори? А ако в следващите почивни дни настървените багери захапят Яворовия дом? Или други сгради паметници с привидно изяснена собственост – като Къщата с ягодите или бившия театър „Ренесанс“, после Профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“ и накрая чалготеката „Син Сити“?

Когато нямам отговор на разтърсващите и съдбовни въпроси, винаги се опитвам да го намеря в пророчествата на поезията. В поемата си „Нощ“, създадена през 1901-а, Яворов „записва“ призивните думи на родината си, която днес, през 2016 г., е и наша родина. Звучат така:

Кръвта ми – смукаха я свои,

месата – гризаха ги чужди,

безсилна съм...

Елате, живи! Чуйте, мъртви,

дигнете се! Чада обични,

спасете ме!

Време е, значи.

13.03.16

 

04 May, 11:46 | 261 четения [Принтирай | Изпрати | виж всички новини]







 

 

© 2009 Информационна агенция "Враца плюс" - вести от Дунава до Балкана
Design & Development:
DREAMmedia Creative studio